Изведнъж изпуснал съда и по закона на Мърфи той се излял право върху работещия двигател. Живакът се разтекъл навсякъде, като не-малка част от него попаднала в процепа между въртящия се ротор и статора.
VT5: живак върху електродвигател.
В следващия миг се чул много странен и усилващ се звук. Двигателят целият засиял, обвивайки се със странно сияние. След което се откъснал от шасито и поел шеметно нагоре в небето. Нужно ли е да споменавам, че като чух тази история, сърцето ми подскочи едва ли не до тавана. Защото именно по такива непредсказуеми начини 20 години бях събирал цялата си колекция от левитиращи легенди.
За физиците измежду читателите нека да се опитаме да обясним какво именно се е случило. Първо трябва да имаме не капсулован, а отворен от горния край електродвигател — за да можем да излеем живака в него. Живакът би окъсил колектора и четките, затова безколекторните асинхронни двигатели може би са най-добрите за тези експерименти. Попадайки в процепа между статора и ротора, живакът най- вероятно би се накъсал и събрал под действието на своите капилярни сили на малки капчици. Това са силите, които винаги събират разлетия живак на малки сферички, вместо да го оставят да се разстеле на тънък филм. Освен това допълнителното взаимно движение в процепа на двигателя, на двете повърхнини на ротора и на статора една спрямо друга, извършващи при това нещо като „валящо“ действие върху живака, потекъл между тях, биха го „изваляли“ допълнително на хиляди микроскопични сферични капчици. Те ще се търкалят между ротора и статора, както малки съчми на сачмен лагер биха се търкаляли между двете му гривни. Живачните капчици-сачми ще извършват две едновременни движения. Първото, или „голямото“ им движение, ще бъде въртенето им, заедно с ротора, около голямата вертикална ос на двигателя. С радиус на въртене нищожно по-голям от външния радиус на ротора. В същото време капчиците се и търкалят по повърхността на ротора назад и изостават спрямо него, описвайки едно планетарно движение около ротора, като една точка от екватора им ще описва циклоида около ротора. Това планетарно движение става в хоризонталната плоскост, около главната вертикалната ос на двигателя, и в същата посока на движение, като ротора — гледано от наблюдател стоящ извън двигателя. За наблюдател върху ротора, капчиците ще се въртят в посока противоположна на „въртенето“ на статора. В своята обиколка около ротора, в същата посока като него, капките ще изостават постепенно от него, точно както сачмите при сачмените лагери изостават постепенно от вътрешната гривна, въртейки се със скорост, по-малка от нейната.
Второто „малко“ движение на живачните капчици ще бъде спиновото им въртене, или жироскопиране, около техните собствени оси. С обороти десетки пъти по-високи от оборотите им около централната ос. Тези собствени оси от своя страна пък се движат в кръг, около главната централна ос на двигателя.
Да обобщим: Стотиците живачни капчици се движат в електромотора „като планети около слънцето“, всяка от тях едновременно обикаляща по орбита и освен това въртяща се около оста си със своя собствен спин. Тоест целият ансамбъл представлява една двуосна жироскопна система, където ролята на първичния жироскоп-майка се играе от ротора на двигателя, а ролите на вторичните жироскопи се играят от живачните капчици. С цялото си поведение тази ситуация ми напомня за най-външната част от „многолагерното“ устройство, построено от Джон Сърл и обяснено след това. Или прилича на синхротронните чинии, построени от Ярганските инженери, при които в синхротронния канал се движат не живачни капчици, а микроскопични елементарни частици, въртящи се със своя спин около оста си. За тези чинии ще говорим в параграф 1.6.
При този летящ живачен електромотор се създават няколко антигравитационни ефекта: първо жироскопната антигравитация от въртенето на масите на ротора, на живачните капчици, и евентуално и на статора, който би почнал да контра-ротира спрямо ротора след като моторът се откъсне от шасито и полети свободно нагоре. Освен масите, тук имаме жироскопиране и на електромагнитното поле на двигателя, по- точно на контра-ротиращото жироскопиране едно спрямо друго на полетата на ротора и на статора.
Да се върнем отново на любимите левитиращи въртележки и да направим нашата екскурзия сред вселената на „съмнителните таблоидни“ антигравитационни истории с може би най-интересната от тях. В цялата ъндърграунд литература за антигравитация безспорно най-високото постижение се държи от странния английски изобретател-контактьор с начално образование Джон Сърл. Като юноша през петдесетте години той почнал да експериментира с построени от него екзотични многороторни генератори на електрическа енергия, които много скоро се оказало, че са генератори и на безплатна енергия.
Неговите необикновени генератори изглеждали като надянати коаксиално (т.е. на една и съща ос), един върху друг, четири ролкови лагери с прогресивно-увеличаващи се диаметри. Въртящите се детайли били изработени от многопластови ролки и гривни, направени от магнетизирани и немагнетизирани слоеве. Всичко това се въртяло коаксиално около централната вертикална ос на симетрия на този т.н. генератор на Сърловия ефект, Searl Effect Generator (Pawlicki, 90). Първоначално генераторите били развъртани от „стартов“ бензинов двигател, но от един момент нататък, необяснимо защо, продължавали да се въртят сами, обвивайки се със странно сияние и изсмуквайки енергията за това въртене от физическия вакуум. Те явно влизали в резонанс и се включвали като „по сифон“ към неизчерпаемите вортексни вихрови енергийни канали на извечната и необятна Вселенска енергийна мрежа. Така Сърл станал още един от многобройните изобретатели, които съвсем случайно, търсейки нещо друго, открили безплатната енергия.
U058 Сърл лагер в 2 проекции.
Още първият генератор на Сърл не само, че показал поведение на такъв генератор на безплатна енергия, но демонстрирал и още нещо. След като се „саморазвъртял“ до високи обороти и се покрил със странното сияние, той изведнъж непослушно подскочил от масата и се залепил на тавана. Това вече били съвсем явни антигравитационни възможности. Също както Сърл след войната, и друг изобретател — и Виктор Шаубергер в Австрия, този път още преди Втората световна война, тръгнал да търси безплатната енергия, и най-неочаквано се „спънал“ в антигравитацията. Неговият генератор на безплатна енергия един хубав ден се откъснал от болтовете на фундамента си и се разбил в тавана. И двамата изобретатели открили антигравитацията по чиста случайност (Александер, 89; Шаубергер, 96).
Джон Сърл изследвал над 20 години много модели на своите левитиращи генератори на безплатна енергия, като всички те се въртели в хоризонталната плоскост, около централната вертикална ос на симетрия на устройството. Един от тях бил произведен заедно с фирмата Бритиш Лейлънд и е бил монтиран успешно в модел на лек автомобил Ягуар. И той, и колата после са изчезнали безследно, вероятно в частните колекции от уникални лимузини на банкерите, финансирали задкулисно този проект. Сърл построява, според мнението на очевидци, над половин дузина летящи чинии, малки и по-големи. Много от тях се загубват в небето поради невъзможността да се регулира огромната им подемна тяга. Тя е била толкова мощна, че прототипите са изчезвали като болиди в небето, обвити в кълбо от ярка светлина.
U057 Сърл чиния.
Вместо да организира едно голямо изследване на революционните твърдения на изобретателя, английската академична общност, заедно със спецслужбите зад нея, и тайните общества зад всички тях, затварят Джон Сърл за няколко години в психиатрична клиника. Мозъкът му е основно „промит“ и „изплакнат“ от натрапчивите му шизоидни мисли. Цялата негова библиотека, работилница и записки, т.е. плодовете на самоотвержения труд на целия му живот, са откраднати и присвоени от британските спецслужби, по поръчка на банкерите и Илюминати зад тях, за по-нататъшната им доработка в техните частни тайни проекти. Без естествено да му заплатят и пени за това.
1.4. Тежкокалибрени академични потвърждения за физическото явление на жироскопна антигравитация.
До тук разгледахме геометричните и физични сходства и общите знаменатели на многобройните истории за летящи чинии от моята колекция — като вертикалната ротационна симетрия, а после и въртенето около вертикалната ос по време на полет на не малка част от летящите чинии, или на техните антигравитационни двигатели. Тези прилики могат да бъдат обсъдени не само в светлината на публикации в „съмнителни и жълто-булевардни“ (за академичните корифеи) таблоидни източници, или в още по-съмнителните откровенчески извори; но също така и в светлината на значително по-надеждни академични публикации. Някои от тези кратки съобщения са само малки мимолетни „надзъртания“ в дългогодишните и често нелегални изследвания по антигравитация на учени-дисиденти от много страни по света. Нека да започнем
