Иван Тургенев
В навечерието
I
На брега на Москва-река, близо до Кунцово, през един от най-горещите летни дни на 1853 година на тревата, под сянката на една висока липа, лежаха двама младежи. Единият, наглед двадесет и три годишен, висок, мургав, с остър и малко крив нос, с високо чело и със сдържана усмивка на дебелите си устни, лежеше по гръб и замислено гледаше в далечината, леко присвил малките си сиви очички; другият лежеше по корем, подпрял с две ръце къдравата си светлоруса глава, и също гледаше някъде в далечината. Той беше три години по-голям от другаря си, но изглеждаше много по-млад; мустаците му бяха едва наболи, а на брадата му се виеше лек пух. Имаше нещо детски миловидно, нещо привлекателно изящно в дребните черти на свежото му кръгло лице, в приятните му кафяви очи, в красивите изпъкнали устнички и бели ръчички. Всичко в него излъчваше щастлива веселост на здрав човек, излъчваше младост — безгрижие, самонадеяност, разгаленост, младежка прелест. Той и въртеше очите си, и се усмихваше, и подпираше глава, както правят децата, които знаят, че ги гледат с радост. Беше с широко бяло палто, като блуза; синьо шалче обвиваше тънката му шия, измачкана сламена шапка бе захвърлена в тревата до него.
В сравнение с него другарят му изглеждаше старец и никой не би помислил, гледайки тромавата му фигура, че и той се наслаждава, че и на него му е добре. Той лежеше неудобно; голямата му, горе широка, долу заострена глава стоеше неудобно на дългата шия; неудобно беше самото положение на ръцете му, на тялото му, плътно пристегнато от къс черен сюртук, на дългите му като на скакалец крака, свити в коленете. При все това в него се чувствуваше добре възпитаният човек; отпечатък на „благовъзпитаност“ личеше в цялото му тромаво същество, а лицето му, некрасиво и дори малко смешно, изразяваше навик към размисъл и доброта. Казваше се Андрей Петрович Берсенев; другарят му, светлорусият младеж, се наричаше Шубин, Павел Яковлич.
— Защо не лежиш като мене, по корем? — започна Шубин. — Така е много по-добре. Особено да дигнеш крака и да чукаш токове един о друг — ей така. Тревата под носа ти: омръзне ли ти да зяпаш пейзажа, гледай как някоя тумбеста буболечка пълзи по стръкчето или как някоя мравка се лута насам- натам. Повярвай ми, така е по-добре. А ти си взел сега някаква псевдокласическа поза, същинска балерина, облакътена на картонена скала. Спомни си, че сега имаш пълно право да почиваш. Шега ли е това: да станеш трети кандидат! Починете си, сър; престанете да се напрягате, отпуснете се!
Шубин произнесе цялата тая реч под носа си, полулениво-полушеговито (разглезените деца говорят така с приятелите на семейството, които им донасят бонбони), и недочакал отговор, продължи:
— Най-много ме учудва в мравките, бръмбарите и другите господа насекоми тяхната удивителна сериозност; тичат назад-напред с такива важни физиономии, сякаш и техният живот значи нещо! Представете си, човекът, царят на създанието, висше същество, ги гледа, а те не му обръщат внимание: и току-виж, някой комар кацнал на носа на царя на създанието и започнал да го използува за храна. Това е обидно. Но, от друга страна, с какво техният живот е по-лош от нашия? И защо да не си придават важност, щом ние си позволяваме да важничим? Е, философе, разреши ми тая задача! Защо мълчиш, а?
— Какво? — продума сепнато Берсенев.
— Какво! — повтори Шубин. — Приятелят ти излага пред тебе дълбоки мисли, а ти не го слушаш.
— Любувах се на гледката. Погледни как блестят тия поля на слънцето! (Берсенев малко фъфлеше.)
— Чудо кольор — рече Шубин. — С една дума, природа!
Берсенев поклати глава.
— Ти би трябвало повече от мене да се възхищаваш от всичко това. То е по твоята част: ти си художник.
— Не, то не е по моята част — възрази Шубин и тури шапката си на тила. — Аз съм месар; моята работа е месото, да моделирам месо, рамене, крака, ръце, а тука и форма няма, завършеност няма, разпръснало се на всички страни… Иди го лови!
— Но и тука има красота — забеляза Берсенев. — А ти свърши ли своя барелиеф?
— Кей?
— Детето с козела.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — извика провлечено Шубин. — Погледнах истинските майстори, старите, антиките, и разбих моята глупост. Ти ми показваш природата и думаш: „И тука има красота.“ Разбира се, във всичко има красота, дори и в твоя нос има красота, но подир всяка красота няма да тичаш. Старите — те не са тичали подир нея, тя сама е слизала в техните творения, откъде — бог знае, от небето ли, откъде ли. Целият свят им е принадлежал; ние не можем да се простираме така нашироко; ръцете ни са къси. Ние хвърляме въдицата в една точица и дебнем. Клъвне ли — браво! — а не клъвне ли…
Шубин изплези език.
— Чакай, чакай — възрази Берсенев. — Това е парадокс. Ако ти не съчувствуваш на красотата, ако не я обичаш навсякъде, гдето и да я срещнеш, тя и в изкуството няма да ти се удаде. Ако прекрасната гледка, прекрасната музика нищо не говорят на душата ти, искам да кажа, ако ти не им съчувствуваш…
— Ех ти, съчувственико! — извика Шубин и сам се засмя иа новоизнамерената дума, а Берсенев се замисли. — Не, брат — продължи Шубин, — ти си умей, философ, трети кандидат в Московския университет, с тебе е опасно да спори човек, особено някакъв си незавършил студент като мене; но виж какво ще ти кажа: освен изкуството си аз обичам красотата само у жените… у момичетата, и то от известно време…
Той се обърна по гръб и сложи ръце под главата си, Няколко мига минаха в мълчание. Тишината на пладнешката жега тегнеше над сияещата и заспала земя.
— Да, стана дума за жените — заговори пак Шубин. — Защо някой не вразуми Стахов? Вижда ли го в Москва?
— Не.
— Съвсем се е побъркал старецът. По цели дни седи при своята Августииа Христиановна, скучае страшно, но седи. Зяпат се един друг, тъй глупаво… Дори ти е противно да ги гледаш. Чудно нещо! С какво семейство бог е сподобил този човек: но не, само Августина Христиановна и никоя друга! Не знам нищо по- отвратително от нейната патешка физиономия! Тия дни моделирах карикатурата й, в дантановски стил. Не стана лоша, ще ти я покажа.
— А бюстът на Елена Николаевна — попита Берсенев — напредва ли?
— Не, братко, не напредва. От това лице можеш да изпаднеш в отчаяние. Погледнеш — чисти линии, строги, прави; струва ти се, не е трудно да постигнеш прилика. Но не е в това работата!… Просто ти се изплъзва. Забелязал ли си как слуша тя? Нито една черта не трепва, само изразът на погледа непрекъснато се мени, а от него се променя цялата физиономия. Какво може да направи тука един скулптор, и при това лош! Чудно същество… странно същество — прибави той след кратко мълчание.
— Да; тя е чудно момиче — повтори след него Берсенев.
— А е дъщеря на Николай Артемевич Стахов! Иди след това разсъждавай за кръвта, за рода. И интересно е, че тя действително е негова дъщеря, прилича на него, и на майка си прилича, на Ана Василевна. Аз искрено уважавам Ана Василевна, тя е моя благодетелка; по все пак тя е кокошка. Откъде се е взела тая душа у Елена? Кой е запалил тоя огън? Ето ти пак задача, философе!
Но „философът“ както преди нищо не отговори! Берсенев изобщо не многоглаголствуваше и когато говореше, се изразяваше неумело, със запъвания, без нужда разперваше ръце; а този път някакво особено спокойствие бе обзело душата му, спокойствие, прилично на умора и тъга. Той наскоро се бе преместил извън града след дълга и трудна работа, която му отнемаше по няколко часа на ден. Бездействието, блаженството и чистотата на въздуха, съзнанието за постигнатата цел, своенравният и небрежен разговор с приятеля, ненадейно извиканият образ на милото същество, всички тия разнообразни и същевременно, кой знае защо, сходни впечатления се сляха у него в едно общо чувство, което го и успокояваше, и вълнуваше, и обезсилваше… Той беше много нервен младеж.
Под липата беше прохладно и спокойно; прилетелите в кръга на нейната сянка мухи и пчели бръмчаха сякаш по-тихо; чистата дребна трева, с изумруден цвят, без златни оттенъци, не се поклащаше; високите стъбълца стояха неподвижно като омагьосани; като мъртви висяха малките гроздове жълти цветове по ниските клони на липата. Сладката миризма с всяко вдишване проникваше дълбоко в гърдите, а гърдите
