Ах, колко съм доволна! Когато дойде у пас за пръв път, и през ум не ми минаваше, че ще се сближим така скоро. А сега дори ми харесва, че първия път останах равнодушна… Равнодушна! Нима сега не съм равнодушна?
…Отдавна не съм чувствувала такова вътрешно спокойствие. Така тихо е в душата ми, така тихо. Дори няма какво да записвам. Виждам го често и това е всичко. Какво има да записвам?
… Пол се е затворили стаята си; Андрей Петрович започна по-рядко да дохожда… бедният! Стува ми се, той… Впрочем това не може да бъде. Аз обичам да говоря с Андрей Петрович: никога пито дума за себе си, все за нещо важно, полезно. Не като Шубин. Шубин е натруфен като пеперуда и се любува на труфилата си — това пеперудите не правят. Впрочем и Шубин, и Андрей Петрович… зная какво искам да кажа.
… На него му е приятно да дохожда у нас, аз виждам това. Но защо? Какво е намерил у мене? Наистина вкусовете ни си приличат: и той, и аз, двамата не обичаме стихове: и двамата не разбираме от художество. Но колко по-съвършен е той от мене! Той е спокоен, а аз съм във вечна тревога; той има път, има цел — а аз, къде отивам аз, где е моето гнездо? Той е спокоен, но всичките му мисли са далече. Ще дойде време, и той ще пи остави завинаги, ще си отиде, там, отвъд морето, Какво пък!. Нека бог му помага! А аз все пак ще се радвам, че го познавах, докато беше тука.
Защо не е русин? Не, той не би могъл да бъде русин.
И мама го обича, казва: скромен човек. Добрата мама! Тя не го разбира. Пол мълчи: той разбра, че неговите намеци ми са неприятни, но ме ревнува от него, Зло момче! И с какво право? Нима аз някога…
Това са глупости! Защо ми минава през ум всичко това?
… Странно е обаче, че досега, до двадесетата си година, никого не съм обичала! Струва ми се, че на Д. (ще го наричам Д., харесва ми това име Дмитрий) му е тъй ясно на душата, защото той цял се е отдал на своето дело, на своята мечта. Защо да се вълнува? Който се е отдал цял… цял… цял… на него мъката му е малка, той вече за нищо не отговаря. Не аз искам: то иска. А ето, и той, и аз, ние обичаме едни и същи цветя. Аз днес откъснах една роза. Едно листенце падна, той го вдигна… Аз му дадох цялата роза.
… Д. дохожда често у нас. Вчера прекара цялата вечер. Иска да ме учи български. С него ми е добре, като у дома. По-добре, отколкото у дома.
… Дните летят… И ми е добре, и, кой знай защо, ми е тежко, и ми се иска да благодаря на бога, и сълзите напират. О, топли, светли дни!
… Все както по-рано ми е леко и само понякога, понякога ми става малко тъжно. Аз съм щастлива. Щастлива ли съм?
… Дълго няма да забравя вчерашния излет. Какви странни, нови, страшни впечатления! Когато той нз- веднаж сграбчи този великан и го запрати като топка във водата, аз не се изплаших… но той ме изплаши. И после — какво лице, зловещо, почти жестоко! Как каза: «Ще изплува!» Това ме порази. Значи, не съм го разбирала. И после, когато всички се смееха, когато аз се смеех, колко ми беше болно за него. Той се срамуваше, аз чувствувах това, от мене се срамуваше. Той ми каза това после, в каретата, на тъмно, когато се мъчех да го разгледам добре и се страхувах от него. Да, с него не бива да се шегуваш, а той умее да се застъпи за човека. Но защо е тая злоба, тези треперещи устни, този гняв и очите? Или може би иначе не може? Не може ли да бъде човек мъж, боец — и да остане кротък и мек? Животът е нещо грубо, ми каза той неотдавна. Аз повторих тези думи пред Андрей Петрович; той не се съгласи с Д. Кой от тях е прав? А как започна тоя ден! Как ми беше хубаво да вървя редом е него, дори мълчаливо… Но аз се радвам на това, което се случи. Вижда се, че така е трябвало да стане.
Пак безпокойство… Не съм съвсем здрава… През всичките тия дни нищо не съм записвала в тая тетрадка, защото не ми се пишеше. Аз чувствувах: каквото и да напиша, все не ще бъде това, което е в душата ми… А какво ми е на душата? Аз имах с него дълъг разговор, който ми откри много неща. Той ми разказа своите планове (сега зная от какво е раната на шията му… Боже мой, като помисля, че той вече е бил осъден на смърт, че едва се е спасил, че са го ранили!…). Той предчувствува, че ще има война и й се радва. И все пак никога не съм виждала Д. така тъжен. За какво той…, той!… може да тъжи? Татко се върна от града, завари ни двамата и някак странно пи погледна. Андрей Петрович дойде, забелязах, че е станал много слаб и бледен. Той ме упрекна, че съм се била държала твърде студено и небрежно с Шубин. А аз съвсем бях забравила Пол. Ще го видя, ще се помъча да загладя вината си. Сега не ми е до него… и до никой друг на света. Андрей Петрович говореше с мене с някакво съжаление. Какво значи всичко това? Защо е така тъмно около мене и в мене? Струва ми се, че около мене и в мене става нещо загадъчно, че трябва да се намери думата… … Снощи не спах, главата ме боли. Защо да пиша? Той днес си отиде така скоро, а на мене ми се искаше да поговоря с него… Той като че ме избягва. Да, той ме избягва.
… Думата е намерена, светлина ме озари! Боже, смили се над мене!… Аз съм влюбена!“
XVII
Същия ден, когато Елена вписваше тая последна, съдбоносна дума в дневника си, Инсаров седеше в стаята на Берсенев, а Берсенев стоеше пред него с израз на недоумение. Инсаров току-що му бе съобщил намерението си още на другия ден да се премести в Москва.
— За бога! — извика Берсенев. — Сега настъпва най-хубавото време. Какво ще правите в Москва? Какво е това внезапно решение! Или сте получили някакво известие?
— Не съм получавал никакво известие — отвърна Инсаров, — но имам съображения, поради които не бива да оставам тук.
— Но как е възможно…
— Андрей Петрович — продума Инсаров, — бъдете така добър, не настоявайте, моля ви. На мене самия ми е тежко да се разделя с вас, но няма какво да се прави.
Берсенев го загледа втренчено.
— Зная — продума най-сетне той, — вас не може да ви убеди човек. Значи, решено е?
— Окончателно — отговори Инсаров, стана и си излезе.
Берсенев походи из стаята, взе шапката си и се запъти към Стахови.
— Имате нещо да ми съобщите — му каза Елена, щом останаха двамата.
— Да; как се сетихте?
— Все едно. Кажете, какво има? Берсенев й съобщи решението на Инсаров, Елена побледня.
— Какво значи това? — с мъка произнесе тя.
— Вие знаете — промълви Берсенев, — че Дмитрий Иикаиорович не обича да дава отчет за постъпките си. Но аз мисля… Да седнем, Елена Николаевна, вие сякаш не сте съвсем здрава… Аз, струва ми се, мога да се досетя каква е всъщност причината за това внезапно заминаване.
— Каква, каква е причината? — повтори Елена, като стискаше силно, без сама да забележи, ръката на Берсенев в своята изстинала ръка.
— Знаете ли — започна Берсенев с тъжна усмивка, — как да ви обясня? Ще трябва да се върна към тазгодишната пролет, към онова време, когато се запознах по-отблизо с Инсаров. Тогава се срещнах с него в къщата на един роднина; роднината ми имаше дъщеря, много хубавичка. Стори ми се, че Инсаров не е равнодушен към нея и му казах това. Той се засмя и ми отговори, че се лъжа, че сърцето му не е пострадало, но че незабавно би заминал, ако би се случило подобно нещо с него, тъй като не желае — това бяха неговите собствени думи, — за да задоволи личните си чувства, да измени на своето дело и на своя дълг. „Аз съм българин — каза той — и не ми трябва руска любов…“
— Е… и какво… вие сега… — прошепна Елена, неволно отвръщайки глава като човек, който очаква удар, но все още не пускаше ръката на Берсенев.
— Мисля — промълви той и сам понижи глас, — мисля, че сега е станало онова, което тогава неправилно подозирах.
— Тоест… вие мислите… не ме мъчете! — извика неочаквано Елена.
— Мисля — бързо подхвана Берсенев, — че Инсаров е обикнал сега едно руско момиче и според заричането си решава да бяга.
Елена още по-силно стисна ръката му и още по-ниско наведе глава, сякаш искаше да скрие от чуждия поглед руменината от свяна, която заля с внезапен пламък цялото й лице и шия.
— Андрей Петрович, вие сте добър като ангел проговори тя, — но нали той ще дойде да се сбогува?
