— Да, предполагам, сигурно ще дойде, защото няма да иска да замине…
— Кажете му, кажете…
Но тука бедното момиче не издържа: сълзи бликнаха от очите му и то избяга от стаята.
„Значи, толкова много го обича — мислеше Берсенев, като се връщаше бавно към къщи. — Не очаквах; не очаквах, че вече е толкова силно. Тя казва, че съм добър — продължаваше той размишленията си. — Кой може да каже по силата на какви чувства и подбуди съобщих всичко това на Елена? Но не от добрина, не от добрина. Все от това проклето желание да се убедя наистина ли ножът е в раната? Аз трябва да съм доволен — те се обичат, аз им помогнах… Бъдещ посредник между науката и руската публика — ме нарича Шубин; изглежда, писано ми е да бъда посредник. Но ако се лъжа? Не, не се лъжа…“
Тежко беше на Андрей Петрович и съзнанието му не възприемаше Раумер.
На другия ден в два часа Инсаров отиде у Стахови. Като че нарочно по това време в гостната на Ана Василевна имаше гостенка, съседката попадия, много добра и почтена жена, която обаче имаше малка неприятност с полицията за туй, че бе й хрумнало в най-голямата жега да се окъпе в езерото, край пътя, по който често минавало някакво си важно генералско семейство. Присъствието на външен човек беше отначало дори приятно на Елена, в лицето на която не остана нито капка кръвчица, щом чу стъпките на Инсаров; но сърцето й замря при мисълта, че той може да се сбогува, без да поговори с нея насаме. Той пък изглеждаше смутен и избягваше погледа й. „Нима ей сега ще се сбогува?“ — мислеше Елена. Наистина Инсаров вече бе се обърнал към Ана Василевиа; Елена бързо стана и го повика настрана, при прозореца. Попадията се учуди и се опита да се обърне; но тя така силно се беше стегнала, че корсетът й скърцаше при всяко движение. Тя остана неподвижна.
— Слушайте — бързо заговори Елена, — зная защо сте дошли; Андрей Петрович ми съобщи вашето намерение, но аз ви моля, аз ви моля да не се сбогувате с нас днес, а да дойдете утре тука по-рано, в единадесет часа. Трябва да ви кажа две думи. Инсаров мълчаливо наведе глава.
— Няма да ви задържам… Вие ми обещавате? Инсаров пак се поклони, но нищо не каза.
— Леночка, ела тука — продума Ана Василевиа, — погледни каква чудесна чантичка има попадията.
— Аз си я бродирах — забеляза попадията.
Елена се отдръпна от прозореца.
Инсаров остана не повече от четвърт час у Стахови. Елена го наблюдаваше крадешком. Той се въртеше на мястото си и както преди не знаеше къде да гледа и си отиде някак странно, внезапно, сякаш изчезна.
Бавно мина тоя ден за Елена; още по-бавно се проточи дългата, безкрайно дълга нощ. Елена ту седеше на кревата, обхванала с ръце коленете си и сложила на тях глава, ту отиваше до прозореца, допираше горещото си чело до студеното стъкло и мислеше, мислеше, до изтощение мислеше все едни и същи неща. Сърцето й сякаш се бе вкаменило, сякаш бе изчезнало от гърдите й; тя не го чувствуваше, но кръвта в главата й биеше тежко и косите й пареха, и устните й съхнеха. „Той ще дойде… той не се сбогува с мама… той няма да излъже… Нима Андрей Петрович каза истината? Не може да бъде… Той с думи не обеща да дойде… Нима завинаги се разделих с него?“ Ето тези мисли не я напущаха… именно не я напущаха: те не идеха, не се връщаха те непрестанно се въртяха в нея като мъгла. „Той ме обича!“ — пламваше изведнаж цялото й същество и ти втренчено се взираше в тъмнината; невидима за никого тайна усмивка разтваряше устните й… но тя тоз миг разтърсваше глава, слагаше зад тила си сключените пръсти на ръцете си и отново като мъгла се въртяха в нея предишните мисли. На разсъмване тя се съблече и легна в леглото, но не можа да заспи. Първите огнени лъчи на слънцето нахлуха в стаята й… „О, ако той ме обича!“ — извика тя изведнаж и без да се срамува от озарилата я светлина, разтвори обятията си.
Тя стана, облече се, слезе долу. В къщи още никой не бе се събудил. Тя отиде в градината: но там беше тъй тихо и зелено, и свежо, така доверчиво чуруликаха птиците, тъй радостно поглеждаха цветята, че й стана мъчно. „О — помисли си тя, — ако това е истина! — ни една тревичка не е по-щастлива от мене, но истина ли е?“ Тя се върна в стаята си и за да убие някак времето, започна да сменя роклите си. Но всичко падаше и се изплъзваше от ръцете й и тя още седеше полусъблечена пред тоалетното си огледало, когато я повикаха да пие чай. Тя слезе долу; майка й забеляза нейната бледност, по само каза: „Ти днес си много интересна“ — и като я огледа, добави: „Тази рокля много ти прилича, обличай я винаги, когато искаш да се харесаш някому.“ Елена нищо не отговори и седна в ъгъла. Удари девет часът; до единадесет оставаха още два часа. Елена взе книга, после се залови да шие, после пак взе книгата; после се зарече да мине сто пъти по една алея и мина ето пъти; после дълго гледа как Ана Василевна редеше пасианс… и погледна часовника: още нямаше десет. Шубин влезе в гостната. Тя се опита да заговори с него и му се извини, без сама да знае за какво… Всяка нейна дума не само че й струваше усилия, но събуждаше в пея самата някакво недоумение. Шубин се наведе към нея. Тя очакваше подигравка, вдигна очи и видя пред себе си печално и дружелюбно лице… Тя се усмихна на това лице. Шубин също й се усмихна мълчаливо и тихичко излезе. Тя искаше да го задържи, но не можа да си спомни веднага как да го извика. Най-сетне удари единадесет часът. Тя започна да чака, да чака, да чака и да се вслушва. Вече нищо не можеше да прави; престана дори да мисли. Сърцето й се оживи и почна да бие по-силно, все по-силио, и странно нещо! Времето сякаш започна да лети по-бързо. Измина четвърт час, измина половин час, минаха още няколко минути според Елена и изведнаж тя трепна: часовникът удари не дванадесет, а един. „Няма да дойде, ще замине, без да се сбогува…“ Тази мисъл изведнаж нахлу в главата й заедно с кръвта. Тя почувствува, че дъхът й спира, че е готова да заридае… Изтича в стаята си и падна на леглото с лице върху сключените си ръце.
Тя лежа неподвижно половин час: през пръстите й по възглавницата се стичаха сълзи. Изведпаж се понадигна и седна: нещо странно ставаше в нея—лицето й се измени, влажните очи от само себе си изсъхнаха и заблестяха, веждите й се вдигнаха, устните й се свиха. Мина още половин час. Елена за последен път се ослуша: няма ли да долети до нея познатият глас? Стана, сложи шапката, ръкавиците, наметна пелерината на раменете си, незабелязано се измъкна от къщи и тръгна с бързи стъпки по пътя, който водеше към квартирата на Берсенев.
XVIII
Елена вървеше, навела глава и неподвижно устремила очи напред. От нищо не се страхуваше, нищо не обмисляше; искаше още веднаж да се види с Инсаров. Тя вървеше, без да забележи, че слънцето отдавна се беше скрило, затулено от тежки черни облаци, че вятърът силно шумеше в дърветата и развяваше роклята й, че внезапно се вдигаше прах и се носеше на стълб по пътя… Едър дъжд закапа, тя и него не забелязваше, но той се засилваше все повече, светна светкавица, удари гръм. Елена спря, огледа се наоколо… за нейно щастие близо до мястото, дето я завари бурята, имаше стар изоставен параклис над един съборен кладенец. Тя дотича до него и влезе под ниския навес. Дъждът рукна като из ведро; небето наоколо се замъгли. С нямо отчаяние гледаше Елена гъстата мрежа от бързо падащи капки. Последната надежда да се види с Инсаров изчезна. Една бедна старица влезе в параклиса, поотърси се, каза, като се поклони: „От дъжда, майчице“ — и като пъшкаше и охкаше, седна в една вдлъбнатина до кладенеца. Елена бръкна в джоба си: старицата забеляза това движение и лицето й, смръщело и жълто, но някога красиво, се оживи. „Благодаря ти, майчице родна“ — започна тя. В джеба си Елена не намери чантичката си, а старицата вече протягаше ръка…
— Пари нямам, бабичко — каза Елена, — но ето вземи това, все ще ти послужи за нещо.
Тя й подаде кърпичката си.
— О-ох, хубавице моя — продума просякинята, — но защо ми е твоята кърпичка? Освен да я подаря на внучката, когато се зажени. Господ да те награди за твоята добрина!
Изтрещя гръмотевица.
— Господи, Исусе Христе — измърмори просякинята и се прекръсти три пъти. — Чини ми се, че съм те виждала — прибави тя, като почака малко. — Чини ми се, че си ми давала милостиня Христова?
Елена се вгледа в старата жена и я позна.
— Да, бабичко — отговори тя. — Ти дори ме попита защо съм тъй нажалена.
— Тъй, гълъбче, тъй. Виж, че те познах. Но ти и сега сякаш си нажалена. Ето и кърпичката ти е мокра, види се, от сълзи. Ох вие, младичките, всички си имате една жал, голяма мъка!
— Но каква жал, бабичко?
