Ланселот, рицарят на каруцата

освен за този — пукнат грош.20
Не се показа никак лош,
преследва той голяма цел,
не би се никой друг заел,
а гибел дебне го оттука.
Но бог да му даде сполука.“
Унесе я тогава сън
и спа, докато съмна вън.
Щом се разпукна заревото,
веднага стана от леглото.
И рицарят, събуден вече,
надигна се и се облече,
взе сам доспехи да надява.
Дойде девицата тогава,
видя го, че е притъкмен.
„Добър да ви е този ден“ —
му рече тя със бодър глас.
„Госпожице, а и на вас“ —
отвърна рицарят. И рече,
че много закъснява вече.
и конят ще му трябва пак.
Госпожицата даде знак
и каза: „Сир, дойде мигът
да тръгна с вас на дълъг път,
ако все пак се осмелите
ведно със мене да вървите
по обичаи и привички,
познати тъй добре на всички
във кралство Логър отпреди.“21
Привички, нрави, свободи
такива имало отдавна:
ако девица благонравна
я срещне рицарят сама,
и да пропадне вдън земя,
отдава почести дължими,
за да спечели честно име.
Насили ли я той, с позор
покрит ще е във всеки двор.
Но води ли я рицар друг,
а нему се прииска тук
да влезе с него във двубой
и с меч да я спечели той —
каквото иска с нея прави
и всичко е в добрите нрави.
Затуй бе казала дали
ще иска да се осмели,
навсякъде като я води.
До него никакви несгоди
не би й никой причинил.
„И знам, не би се и решил,
че с мен проклетника проклет
ще се разправя най-напред.“
„Това желаех, да вървим!“
И рече коня й любим
да оседлаят. Нейни хора
изведоха й го на двора
след рицарския боен кон.
И се качиха напокон.
В галоп поеха след това.
Сега към нейните слова
внимание не прояви,
ни дума той не промълви:
не му тежеше мисълта.
Отворила бе Любовта
дълбока рана в него, боже,
превръзка никаква не сложи,
за да му мине, да е здрав,
той беше рицар с нрав корав —
с превръзка, с цяр да се теши,
щом раната му се влоши!
Понасяше я драговолно.
Ту пряко, ту заобиколно
по пътя верен те вървяха.
Встрани една чешма видяха.
Насред поляна бе чешмата
с една полица простовата,
отгоре гребен стародавен,
от кост и злато, бе забравен.
От времето — и знам добре —
на великана Изоре22
не е намиран по-красив.
Блестяха в гребена коси,
останали дори до днеска
от женска някаква прическа.
Съгледа нашата девица
чешмата с простата полица.
Решила да го отклони,
от пътя свърна настрани.
А рицарят, като преживя
все мисълта си най-щастлива,
не забеляза въобще
от пътя как отбиха те.
Това когато забеляза,
не че е сбъркал сам си каза —
реши, че тя встрани е свила,
от пътя им се е отбила
и от опасности познати.
„Госпожице, насам елате,
посоката ви е погрешна,