целта ни става безуспешна встрани от правилния път. «Сир, по-добре по този рът, посоката чудесно зная.» Отвърна й: «Не ще гадая, госпожице, сега каква е мисълта ви, но това е пътя верен, там зад нас. По него щом съм тръгнал аз, не ща посоки непознати. И моля ви, насам елате, поемам аз по път познат!» И стигнаха така назад чешмата с гребена отгоре. «Със сигурност — той проговори не съм до днеска виждал гребен такъв красив, почти вълшебен.» «О, моля, дайте го на мене!» «Тогава ваш е без съмнение.» Наведе се от коня, взе го. Подавайки го, дълго в него се взира. И в косите. В тях. Девицата избухна в смях. Какво й става, за какво ли се смее? После я помоли, а тя му каза: «Замълчете» от мен не ще го разберете!“ „Защо?“ — „Защото ми додея.“ А той като я чу, закле я като човек, повярвал свято в едно приятелство, когато на думата си то държи: „Обичате ли без лъжи, въпия тази ви любов, да коленича съм готов: не крийте повече от мен.“ „Щом тъй ме молите смирен, тогава ще ви кажа, няма за нищо аз да ви измамя: да, гребена изкусно правен е от кралицата оставен. И още нещо, сир — косите, които виждате увити по зъбите му, тъй златисти, тъй нежни, толкова искристи, са от главата й красива — не са израсли в друга нива.“ „Крале, кралици доста има, не са ни двама, нито трима. Коя е, боже, най-подир?“ „Кълна ви се — тя каза, — сир, на крал Артур е тя жена.“ На рицаря му премаля, изгуби сили, но добре, че сети се да се подпре връз лъка преден на седлото. А удиви се тя, защото без мисли някакви злорадни реши, че той след миг ще падне. Уплаши се, не я корете, че от припадък той обзет е. На него тъй му стана зле, че като припаднал беше вече, в сърцето — скръб като олово, изгуби зрение и слово, а и за времето представа. От коня слезе тя тогава, до рицаря се приближи веднага, да го задържи — как да го види тя самата от нищо паднал на земята! Засрамен той очи отваря и казва й: „Какво ви кара да дойдете така при мене?“ Девицата сега с умение причината не му откри — той би се притеснил, дори обида страшна ще съзре, щом истината разбере. Жена възпитана бе тази, от истината се опази: „Дойдох за гребена у вас и на земята слязох аз. На вас мечтата си дължа, не мога да се удържа.“ Той гребена желан й даде, но златните коси извади тъй нежно, че не скъса косъм. До почит ако се докоснем, това ще е до този миг: възрадва им се яснолик, сто пъти ги допря съдбовно до своето чело, гальовно — до своите очи и устни, без миг на радост да изпусне. Над туй съкровище въздъхна и до сърцето си го пъхна под ризата, на гола плът. Рубини куп да му дадат,
