Ланселот, рицарят на каруцата

косите вместо тях запазва.
От болест и от гнойна язва
го пазят радости душевни.
Презря сега рецепти древни,23
срещу плеврит мехлема благ,
светиите Мартин и Жак.24
Защо ли му е помощта им
след талисмана обожаем?
Да продължим за него пак.
И за лъжец, и за глупак
все някой ще ме набеди:
на панаира във Ланди25 —
да кажа с пълна яснота —
за най-разкошните неща,
тъй както всеки би решил,
косите той не би сменил.
Правдивостта е нещо свято:
и чистото, пречисто злато,
топено сто пъти в пещта,
еднакво тъмно е с нощта,
сравнена с летен ден прекрасен
и през годината най-ясен —
така и вие ще решите,
сравните ли го със косите.
Но всъщност що за дълго слово?
Качи се девата отново,
все в гребена бе взряна май.
Щастлив бе рицарят безкрай,
бе до сърцето му косата.
Те стигнаха след долината
в гора, висока отстрани,
и скоро пътя се стесни.
Те яздеха един след друг,
защото двата коня тук
не можеха да крачат редом.
Девицата по път неведом
отпред направо се насочи.
А там в най-тясното изскочи
с кон рицар, с копие и меч.
Госпожицата отдалеч
видя го и го разпозна
и рече тъй с горчивина:
„Сир рицарю, я вижте оня,
насреща който язди коня,
въоръжен, готов за бой!
Ще иска да ме вземе той
със себе си. Безсилна аз,
познавам неговата страст,
обича ме, ох, аз си знам,
и с пратеници, а и сам
жела с молби да ме примами.
Не е за него любовта ми,
не бих могла да го обикна,
умряла бих, преди да свикна,
да ми помага бог кажете.
И знам, че той сега обзет е
от радост; кой да му попречи,
като че негова съм вече.
Какво ще сторите? Какво
е истинското мъжество
сега ще видя — в изпитните
как вие ще ме защитите.
А стигне ли ви днес куража,
ще мога с право да ви кажа,
че смел сте — няма накъде.“
А той й рече: „Хайде де!“
И в думите не бе престижа,
а смисълът: „Не ме е грижа,
напразна е боязънта
за тези всичките неща.“
Тъй разговаряха си там.
Срещу им оня рицар сам
не идваше едва-едва,
ами препусна презглава.
Харесваше му то, изглежда,
а и таеше той надежда,
от щастие нададе вик,
съзрял един обичан лик.
И поздрави я начаса
в сърцето с трепет и в гласа:
„Донася образа ти скъп
по-малко радост, много скръб,
но ти бъди добре дошла.“
Тя отговор не би могла
да каже със сърдечен трепет,
но можеше поне със шепот
да поздрави, и то привидно.
За рицаря било би свидно
девицата да отговори,
но тя уста и не отвори
за лесна дума най-подир.
Ако на някакъв турнир
с победа в бой се бе сдобил,
не би я толкова ценил,
не би помислил даже днес
така за слава и за чест.
И в нея влюбен лудешката,
й хвана коня за юздата:
„Отвеждам ви сега. Без страх