не е добър за нас раздора, по-нужна ни е помощта. Да ме придумвате не ща, подслон със свада не желая, позагрижете се накрая тъй пътем да се настаня, че хич да се не отклоня, за всички ни това добре е.“ Но вика който как умее: „Домът ми е натам.“ — „И моят.“ „Чудесно нещо е покоят, млъкнете — той им рече пак, — и мъдрият е тук глупак, разбрах по вашата кавга. С такава помощ аз сега назад ще тръгна, не напред. Ако един след друг, поред ме бяхте всички уважили, предложили услуги мили, с каквито тъй сте щедри вие — кълна се в римските светии, признателен ще съм безкрай, за добротата ви сполай, ще сторя всекиму оброк. И здраве да ми дава бог, от радост аз обзет съм цял, като че всеки ми е дал каквато почит пожелая. Това ви казвам аз накрая.“ Тъй ги смири и тъй ги хока. При рицар в същата посока предложиха му после стряха, в услуга всички тук му бяха. И всички тук го уважиха, и радостта си не спестиха до полунощ, кажи го, чак, на всички беше мил и драг. А в ранно утро, на раздяла, тълпа след него бе се сбрала, за спътник всеки се предложи. Ала не каза той, че може да тръгне с него някой друг освен ония двама тук, с които вчера бе дошъл. Да, с тези, с друг не би могъл. Препускаха от сутринта до залез слънце, а места опасни нямаше за днес. По здрач излязоха от лес, но по-чевръсто яздешком. Отпреде си видяха дом на рицар — и една жена седи до входа отстрана, на вид и кротка, и добра. И още като ги съзря, с лице засмяно се изправи, с привет според добрите нрави: „Добре дошли и почетете дома, слезнете от конете, бъдете тука гости мили.“ „Госпожо, щом сте тъй решили, благодарим ви, най-желана за нас е вашата покана.“ Докато слязат, нареди да хванат техните юзди — тя люде имаше добри. И синове, и дъщери извика тя и надойдоха девици в мила суматоха, момци и рицари достойни. Да отведат конете бойни, седлата да свалят им рече, и никой даже не понечи да й откаже. Стори път доспехите им да внесат. Девиците, по даден знак излезли, върнаха се пак с два къси плаща за плещите. И най-подир за тях самите домът красив врати отваря. Не беше вътре господаря, а в недалечни лесове със двама свои синове. Пристигна си, а челядта му, като че ли слухтеше само, вън се завтече презглава. А дивеча му след това отвързаха и откачиха и всичко тъй му известиха: „Сир, сир! на гости са от час двамина рицари у нас.“ „Хвала на бога до амина.“ И той, и двамата му сина за миг от тях не се отделят. И тук е цялата му челяд, дори и малките деца помагат с радостни лица: наглеждат ястия горещи, по свещниците палят, свещи,
