й странност, нищо без да знае. „Да бъде както тя желае — покорно Ланселот помръкна. — Да се сбогуваме, ще тръгна да търся монсеньор Говен, насам се раздели със мен, но врече се да се не бави, към Воден мост да се отправи.“ Напусна тука сенешала и после се яви пред краля да се сбогува този път. Той рече му: „На добър път!“ Попитаха го много хора какво да сторят — от затвора и пленничеството спасени. И каза им: „Да дойдат с мене, които истински се канят. Които искат — да останат при нашата кралица драга, да дойдат с мен не се налага.“ Които с него пожелаха, поеха и доволни бяха. А при кралицата дойдоха девици в мила суматоха и дами, рицари добри. Един не пожела дори да я остави тук сама и да си иде у дома. Попаднаха под неин плен заради монсеньор Говен — оттук не мръдвала от днес, не дойде ли за него вест. Бе новината бързоходна: кралицата е пак свободна и могат людете без страх оттук да си вървят у тях свободни, щом поискат само. Това известие голямо разнасяха безброй уста по всички тукашни места. Съвсем не бяха разгневени: преградите са разрушени и няма никакви принуди, и най-подир са волни люде. Когато горците разбраха — ония, дето тук не бяха, как всичко Ланселот направи, запътиха се те злонрави натам, където той се скри. Да, кралят им ще одобри те Ланселот да му пленят. А хората му този път вървяха невъоръжени и доста бяха изумени, че ги задържат горци днес. Но да хванат Ланселот бе лесно, че той не бе въоръжен, поведоха го заловен, под коня с вързани крака. „С нас зле постъпвате така, сеньори, кралят разреши ни закрилян всеки да замине.“ А горци казаха: „Не знаем, но всеки хванат обвиняем ще трябва да се върне в двора.“ Вестта прелита без умора — научи кралят: заловили днес Ланселот и го убили. На краля чак му стана зле, в короната си се закле: убийците му ще умрат, не могат да се защитят, щом хване синовете песи, направо той ще ги обеси, не, живи ще ги изгори. И да отричат те дори, да вярва ли? По никой начин. Направиха духа му мрачен, навлякоха му срам и негли от трона сам да се оттегли, остане ли без отмъщение. Ще ги обеси без съмнение. Навсякъде вестта ошета, и при кралицата дойде тя, на обеда й се прокрадна. Мадам за малко не припадна, щом тук за Ланселот узна измамливата новина. Но мислеше си, че е вярна, в сърцето тази вест я парна, за малко да изгуби глас, но заради всички каза ясно: „Да, мъчно ми е за смъртта му. Скръбта ми е простена, само заради мен дотук вървя и тежко ми е затова.“ А да не чуе никой, тя едва-едва си прошептя, че залък няма да понечи
