Ланселот, рицарят на каруцата

Да върне трябваше най-паче
кралицата, с обет обаче
от Ланселот, че призован
ако е от Мелеаган —
във срок една година цяла
от днес, от мирната раздяла, —
те да излязат на двубой.
Получи Ланселот покой.
Разпръснаха се всички хора
с мълва: двубоят ще е в двора
на крал Артур, управник смел,
крал на Бретан и Корнуел.42
Двубоят, казваха, ще стане,
но по кралицино желание
и с Ланселотово съгласие;
ако помоли у дома си
тя с него да се прибере,
тук никой няма да ги спре.
И тя го пожела това,
а той го потвърди с глава.
Мирът за всички бе утеха —
оръжията им поеха.
Повеля имаха онези:
един оттук ако излезе,
излизат другите самички.
И Ланселот бе драг на всички.
И знайте, ще ви кажа сам:
голяма радост беше там,
и той бе нейно притежание.
А кой от чужденците сбрани
не се зарадва нему, кой?
Говореха — да чуе той:
„О, сир, зарадвахме се много
на името ви. Слава богу,
дошъл е истински мигът
свободни да сме този път.“
И плъпна хорският рояк —
и всеки мъчеше се как
да го докосне, драг и мил.
Пръв който бе го доближил,
бе най-щастлив на тоя свят.
Да, радост имаше — и яд,
че людете освободени
от радост бяха завладени,
но другите с Мелеаган
си бяха завистлива сган,
унили, смазани от скръб.
На тях обърна краля гръб,
на Ланселот подслон предложи.
А той помоли, ако може,
кралицата да посети.
„Изглежда най-добре почти,
не се ли лъжа — рече краля. —
И Ке е с нея, сенешала,
почудата ще е отрадна.“
И Ланселот едва не падна
в нозете му, от радост бледен.
От краля беше той заведен
сред залата, където в зрака
кралицата видя да чака.
Когато краля тук съзря тя,
държащ на Ланселот ръката,
пред него дума не отвори
и на сърдита се престори,
със взор към каменния под.
„Госпожо, вижте Ланселот,
при вас да дойде е понятно,
ще трябва да ви е приятно.“
„Приятно да ми е на мен?
Не знам с какво да е ценен.“
„Нима, госпожо? — рече кралят,
комуто доблестта захвалят. —
Сърцето ви сега къде е?
Една надменност ви владее,
обаче служил ви е вярно,
от изпитание коварно
до смърт за вас е бил терзан,
от моя син Мелеаган
ви брани той и извоюва,
за всички мъки чест томува.“
„Напразно, сир, било е всичко.
Е, да, признание едничко
изглежда, че му се дължи.“
А Ланселот се натъжи,
запита я, от мъка чер,
като изтънчен кавалер:
„Госпожо, дотежа ми то,
но и не питам аз защо.“
Обаче питаше се сам
дали го слуша тук мадам.
А за да го измъчи, тя
ни думица не прошептя
и си излезе мълчешката.
И проследи я до вратата
със взор и със сърдечен трепет.
Очите поглед не отлепят,
но вътре тя след миг се скри.
Не влезе погледът, дори
отвънка потъмня в несвяст.