Нахвърли се Мелеаган, от страшна сила обладан, бе радостен, че няма как врагът му да се брани пак. Не бяха горци с радост тиха, а логърци се разгневиха и взеха да не се владеят, и наземи да цепенеят на колене или по гръб. Голяма радост бе и скръб, в едната всеки се заклева. Провикна се онази дева над цялата тълпа събрана: „Ах, Ланселот! Какво ти стана, та глупаво стоиш? Защото сме свикнали, че на доброто и храбростта си притежател, до днеска никой не е смятал, че рицар по света познава такъв, че с теб да се сравнява по доблест и по мъжество. Какво ти е сега, какво? Към кулата се обърни ти, все тя да ти е пред очите и бий се смело, взрян насам.“ И Ланселот го хвана срам, да се намрази чак понечи, че в боя доста време вече е бил по-слабата страна и не един това позна. Отскочи той назад, да може тук откъм кулата да сложи не себе си — Мелеаган. Пък той се силеше припрян от другата страна да мине. Без даже миг да си почине, след него Ланселот вървеше и силно както той си щеше го блъскаше със щит и тяло. Залитна оня отначало, а после що не падна само. Порасна много смелостта му, че му помогна Любовта, омраза страшна запламтя към оня, който твърде зле го принуди да се бие с него. А от омраза обладан и от любов, Мелеаган от дива ярост изгоря, не бе му никак до игра, по-скоро страх го бе обзел, че рицар по-сърцат и смел ни беше срещал, ни познавал, ни някой бе го изтерзавал, тъй както този Ланселот. Отместваше се за обход, отдръпваше се по-далеч със страх от неговия меч. А Ланселот пък, занемял, към кулата го бе подбрал, че там кралицата седеше. Нали в услуга нейна беше. Тъй близо го доведе той, че спря за малко тоя бой — ще я изгуби от очи след крачка само, го речи. Тъй Ланселот пред много свят разкара го напред-назад, из който си поиска кът, и спираше се всеки път пред своята прекрасна дама, разпалила в сърцето пламък. Пред нея, спрял, за взор макар, той вземаше такава жар за боя си с Мелеаган, че можеше като балван да го търкаля с натиск слаб. Като недъгав, като сляп го водеше натам-насам. Видя сина си кралят сам, че се предава без отбрана. И жал, и милост го обхвана. Да можеше, би спрял двубоя. Но за това с молбата своя спря пред кралицата тогава и почна да я умолява: „Госпожо, много ви обичах, с голяма почит ви се вричах и защищавах ви горещо. И няма под небето нещо, с което днеска вам честта достойно да не защитя. И отплатете се накрая. Да ви поискам дар желая. Недейте слуша моя зов, не го ли сторите с любов. В двубоя, виждам го добре, синът не ще му се опре. Тежи ми то и срам дори е,
