аз тази примка ще нахлузя и вярвам, мил ще е съюза — без волята му — със смъртта. Друг край ли да предпочета?… Смъртта е близо, как да стана по-близък с нея? Да, колана най-бързо ще я доведе, а той си знае откъде, попаднал ли е в моя власт. Смъртта защо се бави, аз прегръдката й как желая!“ И без отлагане накрая нахлузи примката желана, на шията си я надяна. И за да стане тука злото, колана върза за седлото, за неговия лък извит, пред всички с най-безгрижен вид. Отпусна се наведен — значи остави коня да го влачи чак докато го удуши. На смърт такава се реши. Щом прекатурен го видяха ония, дето с него бяха, помислиха си, че припадна. Оная примка безпощадна и не видяха как го стяга. Изправиха го те веднага, повдигнаха го, сбрани в куп, и тъй видяха оня клуп — бе враг, пред който ще се свъси, а сам го сложил на врата си! Охлабиха колана бърже, но бе успяла да престърже врата му примката, та даже ни дума не можа да каже, без малко врат да счупи или да му се скъсат всички жили. И не успя, на коня горе, сам нищо лошо да си стори. Тежеше му, че беше пазен, и сам на себе си омразен, да се убие би желал, но бдяха те над него с жал. Тъй злото дело тук не стана. И каза си: „Ах, Смърт презряна, защо не днеска, а тогава ти бе със сила, с власт такава, че да погубиш мойта дама? Това, което стори, няма да искаш да повториш вече! Ти от коварство ми попречи, но кой ще й го каже, кой! Какъв добър и благ покой! Чудесно си я подредила! Проклет да съм, ако за мила услуга твоя сметна тази. Не знам кой повече ме мрази: Животът, който ме желае, Смъртта ли — тя за мен нехае. Убиват ме и той, и тя, да ми помага бог в скръбта, че жив съм мимо свойта воля. Да бях пробол гръдта си гола, щом дамата ми ме наказа със своя израз на омраза! Не го направи без причина, към мен без повод не изстина, какъв бе той, не зная аз. Да знаех в оня тъжен час преди кончината, тогава за нея щях да се поправя, за да не е недостижима и милост тя към мен да има. А моята вина каква е? Могла е просто да узнае: в каруцата се бях качил. За друго да не съм й мил не знам. Предаде ме това. Ако ме мрази тя, каква все пак ми е вината, боже? Ще каже Любовта: не може за туй да бъда укорен. Пък и каквото е във плен на Любовта — не заслужава от никого стрела такава. А за любимата готов на жертви — значи то любов. Но да не казвам аз «любима». Дали пък друга дума има? Не знам любима или не, но ще си мисля тъй поне. Все нещо знам за любовта, не смятам, че е срамота любимата да ме обича, възлюблен свой да ме нарича. Почтено и за мен това е, което Любовта желае, да се кача в каруца даже.
