не сте ме никак тук видяли. Три пъти сам намерих сгода да ви предупредя за брода, със всички сили виках аз. Добре сте чули моя глас три пъти или само два и в брода въпреки това нагазихте, пък аз ви бях дал дума за един пердах.“ Отвърна рицарят тогава: „Проклет да съм, ако се правя, че нито чул съм, ни видял! Наистина не съм разбрал, че брода сте ми забранили. От удара изгубих сили. За миг юздата ви да хвана — ще видите една закана.“ А рече другият: „Ами! Опитай се и я вземи — поука ще ти дам добра. Не давам пукната пара за твоята заплаха дръзка.“ Отвърна му: „Ще ме насъска нахалството ви към разплата, да хвана най-напред юздата!“ Дойде сред брода онзи. Тук отляво рицарят в юмрук юздата стисна му, защото отдясно сграбчи му бедрото, задърпа с мощ ожесточена, пазачът-рицар чак застена — изтръгват, стори му се, цяло парче от неговото тяло. Помоли го да го остави: „Я според рицарските нрави — да бъдем като равен с равен — вземи щита и коня славен, и копието за двубой.“ „Кълна се, не — отвърна той, — че пуснеш ли такъв, веднага от теб страхливо ще избяга.“ А онзи се засегна много: „Качи се, рицарю, ей богу, на коня, здраво възседни го. Заклевам се в честта си мигом, че няма да се втурна в бяг. Обиди ме, и още как.“ Отново рицарят му рече: „Закле ми се в честта си вече, но още ще се закълнеш — за бягство нямаш скрит стремеж. и няма да ме пипнеш с пръст, ще си далече, честен кръст, докато седна на седлото. Това за теб е най-доброто, ще си изпатиш инак зле.“ И другият му се закле. Намери си щита, дори и копието си откри — видя да плават във водата и ги отнасяше реката на по-далечно разстояние. Отиде коня си да хване. Когато вклещи го с нозе, щита за ремъците взе, на хълбок — копието. Тук пришпориха един към друг конете с бясна бързина. Пазачът-рицар, ето на, във пристъпа си изпревари, с такава сила го удари, че копието си строши. А този пък го съкруши — на брода с удар го запрати, в дълбокото и той да пати. От коня слезе след това и на брега го призова да тръгне с него в плен далеч. Извади после своя меч, а онзи пък изтегли своя, стоманен и блестящ, за боя, кръстосаха ги несмирени. Със щитовете позлатени отбиха всякаква заплаха. Те мечове добре въртяха, не ги оставяха на мира — и удар удара сподиря. А рицарят насред двубоя усети вдън душата своя голяма мъка и уви, си каза той, май зле върви по пътя си избран, за жалост, щом хвърля времето нахалост сам рицар тук да победи. Да бе го срещнал по-преди, не би помислил здрав тогава със него да се занимава, обзе го затова тъга, че се хаби ранен сега,
