Ланселот, рицарят на каруцата

Отвърна тя: „Направо тоз
отвежда ви при Воден мост,
а онзи, който вдясно кривва,
към Мост на меча той отива.“
И каза онзи рицар, дето
в каруца беше при джуджето:
„Учтиво, сир, ще ви отстъпя
единия от двата пътя,
по избор ваш определен,
а другия ще е за мен.“
„За бога — сир Говен му рече,
заплахи много стават вече
по този и по онзи път,
не ги побира чак умът.
Не зная просто кой да хвана,
но нямам право да остана,
нали избирам преди вас:
към Воден мост отивам аз.“
„Тогава ще вървя надясно
към Мост на меча — то е ясно,
че тръгвам, смелостта е тиха.“
И тримата се разделиха
и всеки се помоли богу
за другите, загрижен много..
Девицата се натъжи
и рече: „Всеки ми дължи
едно желание, каквото
ще ви поискам за доброто.
Но засега да го оставим.“
„Приятелко, не ще забравим“ —
и двамата й се кълнат,
поели вече своя път.
А оня, в колесарка возен,
от мисъл зла не е тормозен —
от Любовта е завладян.
Такъв е неговият блян,
че себе си дори забрави,
какво наистина да прави,
а името си пък съвсем,
дали е с копие и шлем,
отде дойде, къде отива,
и всяка мисъл разсъдлива
освен една — и няма той
от нея нито миг покой.
Не слуша нищо, в тая мисъл:
и сляп, и глух се е улисал.
А конят не запени гръд
по лъкатушещия път —
напряко стигна до една
най-ненадейна долина,
където спря забързан ход.
Там имаше река и брод,
и рицар също от онази
страна зад брода, да го пази.
До него млада хубавица —
на коня си една девица.
Към залез слънцето клонеше,18
а още рицарят не беше
от мислите си уморен.
Под него конят изпотен
със жад към бистрата вода
се впусна, като я видя.
А онзи там оттатък каза:
„Хей, рицарю, аз брода пазя
да минете посмейте само!“
А този тука дързостта му
не чу, потънал в мисли цял.
Летеше конят зажаднял
със всички сили към водата.
А онзи викаше оттатък:
„Ехей, от брода се махни,
минава пътя по-встрани.“
С длан на сърцето се закле:
нагази ли, ще пати зле.
Не го и чу замислен той,
а конят му за водопой
чак до гърди се потопи
и жадно от водата пи.
А онзи с думи най-свирепи
щита му, викна, ще разцепи
и ризницата ще разпори.
Веднага коня си пришпори
в галоп и с копие в ръка
го блъсна, ръгна го така,
да цопне в речните води —
оттам го пъдеше преди.
След копието и щита
му падна мигом от врата.
Потръпна този от водата,
замаян после се замята
и заоглежда: кой без жал
да го удари е успял?
И оногова той за пръв
път зърна днес: „Васал такъв,19
ударихте ме настървен,
без да застанете пред мен
и без да съм ви сторил зло?“
„Кълна се, сторихте. Било
е то нарочно, че едва ли