От каруцарски рицар аз не търся нито чест, ни свяст. Такъв нещата все оплита или пък като вас ще пита кой на това легло ще ляга. Ще си изпати той веднага. Не слагах аз завивки шити, че в него вие да лежите. Не, много скъпо ще ви струва и мисъл там да се нощува.“ „Ще видим, време ни остава.“ „Да видя аз ли?“ — „Да.“ — „Тогава ще прокълнете този ден.“ „Не знам, но се кълна, решен дори да будя чувство зло, да легна на това легло, да спя, докато искам само.“ И на леглото, по-голямо от другите, кажи го, с лакът, не ги остави да го чакат. Във жълтосвилена постилка втъкана беше златна жилка. Завивка кожена си метна — и кожата не бе безцветна, проскубана, а от самур. Достойна бе за крал Артур. И меко бе — отдолу няма сено, рогозка или слама. А в полунощ през балдахина светкавица като че мина — не, остро копие едва в постилките не прикова гръдта на рицаря, защото се беше настанил в леглото. На копието остро стяга от пламък бе обзет веднага, а после огънят обхвана постилката златотъкана. И копието тънкостволо до рицаря се бе заболо и го ожули отстрани, но не успя да го рани. Той стъпка пламъка е нозе, а после копието взе и насред залата тогава го хвърли, ала без да става. Отново дрямка го обори и той заспа, тъй както стори в леглото малко по-преди… Когато съмна, нареди госпожицата за ония двамина гости литургия, след като станаха от сън. След литургията навън се бе загледал към полето замисленият рицар, дето на колесарка бе седял, сега в мечти потънал цял. А на прозореца съседен месир Говен стои загледан. Девицата до него спря, но никой тука не разбра прошепнатите думи, нито какво говориха си скрито. И докато така стояха, накрай поляната видяха как там по речен пясък мек понесли са един ковчег. Починал рицар бе това, край него крачеха едва от мъка три девици бледи. А след ковчега му в безредие тълпа, която мудно ходи, пред нея едър рицар води отляво дама най-прекрасна. А истината беше ясна и през прозореца тогава: отвън кралицата минава. И дълго рицарят отгоре я гледа с потъмнели взори. От погледа му щом се скри, надвеси се, готов дори да падне там като несвестен. Като го зърна тъй надвесен месир Говен назад с ръка го дръпна, рече му така: „Недейте, сир, това е грях, от бога нямате ли страх сега за лудост като тази? Недейте тъй живота мрази.“ Момата рече: „По-добре, тъй няма кой да разбере, че колесарката докара не рицаря, а каруцаря. Самият той ще е щастлив,
