най-близкото летище до Етчбар. Ако се окаже, че е Пау, тогава сме загазили наистина.
Въпросът беше подаден на компютъра. Екранът остана за момент празен, след което се появи списъкът на летищата, подредени по тяхната отдалеченост от Етчбар. Първото в списъка беше Пау.
Даймънд поклати глава с обречен вид.
Първият помощник въздъхна и потърка с пръст носа си под очилата.
— Това означава, че имаме всички основания да смятаме, че Ханна Щерн се е свързала с човек с морава карта.
В света са останали живи само трима такива мъже и нашето момиче е намерило един от тях. Проклет късмет! — Така е. Много добре, сега със сигурност знаем, че Николай Хел е в центъра на нещата. Започвай да работиш отново и изрови всичко, което знаем за него, за да можем да уведомим мистър Ейбъл, когато дойде тук. Започни с пристигането му в Токио.
ЯПОНИЯ
Окупацията се развиваше с пълна сила; евангелистите на демокрацията диктуваха своето вероучение от сградата Дай Ичи от другата странна на канала срещу Императорския дворец. Япония беше физическа, икономическа и емоционална развалина.
Както милиони други, и Николай Хел попадна в хаоса на следвоенната борба за съществуване. Премазващата инфлация превърна много скоро неговия малък капитал в хартия без стойност. Беше потърсил работа при екипите, които разчистваха развалините от бомбардировките, но ръководителят им, имайки предвид расата му, не му се довери. Не можеше също да разчита на помощ от която и да е окупационна сила, защото не беше гражданин на нито една от техните страни. Той се присъедини към потока бездомни, безработни и гладни, които обикаляха из града, спяха по парковете, под мостовете и на гарите. Имаше излишък от работна ръка, а нямаше работа.
Когато парите му се свършиха, той изкара два дни без храна, връщайки се всяка нощ след безполезното търсене на работа на гара Шимбаши, където спеше заедно със стотици други, също като него гладни и понесени от съдбата. Те се нареждаха в тесни редици, запълвайки всяко място, унасяйки се в сън, прекъсван от кошмари и глад. Всяка сутрин полицията ги разчистваше за да се движат колите нормално. Глад, болест, старост, липса на желание за живот, всичко това ги посещаваше през нощта, за да ги отърве от теглото на живота.
Николай обикаляше дъждовните улици заедно с хиляди други като него, търсейки каквато и да е работа, търсейки дори нещо да открадне. Но нямаше никаква работа, нищо за крадене. Ученическата му униформа с висока яка беше потъмняла от петна и беше непрекъснато влажна, а обувките му течаха. Беше откъснал едната от подметките, защото се беше отлепила, а пошляпването при ходене му се беше сторило недостойно. Но по-късно съжаляваше, че не я беше привързал с канап.
През нощта на втория ден, изкаран без храна, той се върна късно на гара Шимбаши. Скупчените един до друг възрастни мъже и отчаяни жени с деца, с оскъден багаж, увит в парче плат, си правеха място един на друг с такова мълчаливо достойнство, че изпълниха Николай с гордост. Никога преди това не беше възприемал така красотата на японския дух. Наблъскани заедно, изплашени, гладни, премръзнали, те се държаха въпреки обстоятелствата един към друг с подкупваща любезност. Веднъж, през нощта, един мъж се опита да открадне нещо от млада жена и след едно кратко и почти мълчаливо боричкане в тъмния ъгъл на чакалнята справедливостта възтържествува бързо и завинаги.
Николай беше имал късмет да си намери място под една пейка, където нямаше опасност да го тъпчат тези, които отиваха да се облекчат през нощта. На пейката над него имаше една жена с две деца, едното от които — бебе. Тя нежно им говореше, за да ги приспи, а те й напомняха без особена настойчивост, че са гладни. Тя им каза, че дядо им не е умрял и скоро ще дойде да ги вземе. След като заспаха, тя тихо заплака.
Възрастният мъж на пода до Николай положи огромни грижи за скъпоценностите си, завити в парче плат, и накрая ги постави под главата си. Те се състояха от чаша, снимка и писмо, което беше прегъвано многократно и се беше разръфало по краищата. Беше официално писмо със съболезнования от армията. Преди да затвори очи, възрастният мъж пожела лека нощ на чужденеца до себе си. Николай му се усмихна и каза „лека нощ“.
Преди да се унесе в сън, той успокои съзнанието си, като избяга от тормоза на глада в мистично прехвърляне. Когато се завърна от своята малка поляна с люлееща се трева и жълта слънчева светлина, той се чувстваше заситен, макар и гладен, успокоен, макар и отчаян. Но той знаеше, че на другия ден трябва да си намери работа или пари, защото в противен случай щеше да умре.
Когато полицаите ги разблъскаха малко преди зазоряване, старият човек беше мъртъв. Николай прибра чашата, снимката и писмото в своя вързоп, защото му се стори ужасно да остави нещата, които бяха толкова ценни за стария човек да бъдат изметени с боклука.
Търсейки храна и нещо да открадне, Николай се озова близо до парка Хибия. Гладът беше спазъм и всеобхващаща слабост, която правеше краката му тежки, а главата му лека. Както се носеше сред потока от отчаяни хора, започнаха да го заливат вълни от нереалност. Гладът като че ли доближаваше действителността до мистичните преживявания. Той изведнъж се озоваваше загледан в стена или в човешко лице и усещаше, че това е изключително събитие. Никой досега не се бе заглеждал в тази тухла с такова внимание. Той беше първият! Това трябва да означава нещо. Трябва ли?
Гладът, който го замайваше, разкъсващата действителност, безцелното вървене по улиците, всичко това беше съблазнително и привлекателно, но нещо в него го предупреждаваше, че беше опасно. Трябваше да го прекъсне, иначе щеше да умре. Да умре? Да умре? Дали това означава нещо?
Един гъст поток от хора го понесе извън парка през изхода, където се пресичаха две широки улици, които в този момент бяха задръстени от военни коли, автомобили с дървени въглища, дрънчащи трамваи, клатушкащи се велосипедисти, колички с две колела, пълни с невероятно тежки и обемисти багажи. Беше се случил някакъв дребен инцидент и движението беше спряно във всички посоки. Безпомощен японски полицай с огромни бели ръкавици се опитваше да изясни нещата между един руснак, каращ американски джип, и един австралиец.
Против волята си Николай беше избутан напред от любопитната тълпа, която се беше промъкнала между колите и правеше объркването още по-голямо. Руснакът говореше само руски, австралиецът само английски, а японецът само японски; и тримата бяха ангажирани в един енергичен спор от обвинения и отговорности. Николай беше притиснат отстрани до австралийския джип, чийто пътник беше офицер, вперил стоически поглед напред, докато шофьорът предлагаше на руския шофьор да уредят работата по мъжки, двамата заедно или, ако искат, с цялата проклета Червена армия!
— Бързате ли, сър?
— Какво? — Австралийският офицер се изненада, че това дрипаво момче в потъмняла японска ученическа униформа го заговори на английски. Трябваха му няколко секунди, за да разбере по зелените очи и изпитото лице, че момчето не е азиатец. — Разбира се, че бързам! Имам среща — той погледна ръчния си часовник, — преди дванадесет минути!
Аз ще ви помогна — каза Николай. — За пари.
— Не ви разбрах? — Акцентът му беше като от комична английска опера, както в повечето случаи, когато жителите от колониите — се престараваха да се правят на англичани.
— Дайте ми някакви пари и аз ще ви помогна. Офицерът хвърли още един недоволен поглед към часовника си.
— Е, добре. Започвай.
Австралиецът не разбра какво каза Николай първо на японски на полицая, а след това на руски на руския офицер, но ефектът беше мигновен. За пет минути беше образуван един процеп между колите и австралийският джип беше преведен през тревата на парка, минавайки през един посипан с дребен чакъл път, като озадачи няколко минувачи и накрая се озова на една странична улица, която беше извън задръстването и шума от сърдити клаксони и звънци. Николай беше скочил в джипа до шофьора. След като се измъкнаха, офицерът нареди на шофьора да спре.
— Много добре. Какво ти дължа?
Николай нямаше представа за стойността на чуждите пари. Той се хвана за едно число.
