— Сто долара.
—
— Десет долара — поправи се бързо Николай.
— Опитваш да видиш колко ще получиш — подсмихна се офицерът, но въпреки това измъкна портфейла си. — О, Господи! Нямам стотинка. Шофьор?
— Съжалявам, сър. Аз също.
— Хъм. Виж какво ще ти кажа. Това отсреща е моето учреждение. — Той посочи към сградата Сан Шин, център на комуникациите на съюзническите окупационни сили. — Ела с мене и аз ще се погрижа за тебе.
След като влязоха в сградата офицерът заведе Николай до финансово счетоводния отдел с инструкция да му издадат разписка за десет долара, след което си тръгна, за да види какво може да направи с провалените си срещи. Но преди това хвърли един бърз поглед на Николай.
— Виж. Ти не си англичанин, нали? — В действителност акцента си Николай беше придобил от британските си наставници, но офицерът явно не беше доловил това, повлиян от външния му вид.
— Не — отговори Николай.
— А-а! — каза офицерът с явно облекчение. — Така си и мислех. — И се запъти към асансьорите.
Следващия половин час Николай преседя на дървената пейка извън офиса, чакайки реда си. Хората около него в коридора говореха на английски, руски, френски и китайски. Сградата Сан Шин беше място, където се събираха различните окупационни сили и човек можеше да усети резервираността и недоверието, прикрити под повърхностни приятелски отношения. Повечето от работещите бяха цивилни, като американците преобладаваха. Николай чу за първи път ръмжащото „р“ и металическите гласни, характерни за американския изговор.
Точно беше започнало да му става лошо и му се доспа, когато една американска секретарка отвори вратата и извика името му. Дадоха му да попълни един формуляр, а секретарката се върна към пишещата си машина, като хвърляше от време на време поглед крадешком към тази личност в мръсни дрехи. В действителност той не я интересуваше толкова; цялото й внимание беше насочено към срещата й тази вечер с един майор, който, както знаеше от другите момичета, беше наистина приятен и винаги ги водеше в хубави ресторанти. Когато попълни формуляра той го подаде на секретарката. Тя го погледна, повдигна вежди и изсумтя, но въпреки това го занесе на жената, която отговаряше за финансово счетоводните работи. След няколко минути повикаха Николай във вътрешната стая.
Завеждащата отдела беше около четиридесетгодишна жена, малко пълна и приятна. Тя се представи като мис Гудбоди. Николай не се усмихна.10
Тя посочи на Николай формуляра. — Наистина трябва да попълните това.
— Не мога. Искам да кажа, че не мога да попълня всички графи.
— Не можете? — Годините, прекарани на служба, й попречиха да възприеме тази мисъл. — Какво искате да кажете… — Тя погледна в началото на формуляра. — …Николай?
— Не мога да посоча адрес. Нямам такъв. И нямам номер на карта за самоличност. Или — какво беше там — осигурителна служба.
— Осигурителна служба, да. Тази организация, в която работите или в която работят родителите ви.
— Нямам осигурителна служба. Това има ли някакво значение?
— Е, ние просто не можем да ви платим, ако формулираната разписка не е попълнена както трябва. Разбирате това, нали?
— Аз съм гладен.
За момент мис Гудбоди се обърка. Тя се облегна напред.
— Родителите ти в окупационните сили ли са, Николай? — Тя реши, че той е войнишко дете, избягало от армията.
— Не.
— Сам ли си тук? — попита тя невярващо.
— Да.
— Е… — Тя се намръщи и направи един жест на безсилие. — Николай на колко години си?
— На двадесет и една.
— О, Боже. Извини ме. Аз предполагах — искам да кажа изглеждаш на не повече от четиринадесет или петнадесет. Е, добре, това вече е друго. Чакай сега да видим. Какво можем да направим? — Мис Гудбоди имаше силен майчински инстинкт, заместващ един сексуално незадоволен живот. Беше някак странно привлечена към този млад мъж, който имаше вид на бездомно дете, но на възрастта на потенциален мъжкар. Тя реши в себе си, че тези противоречиви чувства са нейната християнска загриженост за ближния.
— Не можете ли просто да ми дадете моите десет долара? Или поне пет?
— Нещата не стават така, Николай. Дори и да предположим, че намерим начин да попълним този формуляр, ще минат десет дни, преди да можеш да си вземеш парите.
Николай усети как всякаква надежда изчезва. Той не можеше да предположи, че тънката мрежа на организационната нефункционалност може да бъде така солидна като паважа, по който тъпчеше всеки ден.
— В такъв случай няма да получа никакви пари? — попита той безизразно.
Мис Гудбоди повдигна леко рамене и стана.
— Съжалявам, но… Слушай, вече мина времето ми за обед. Ела с мен до служебната лавка. Ще хапнем нещо и ще видим дали не можем да измислим нещо. — Тя се усмихна на Николай и постави ръка на рамото му. — Така добре ли е?
Николай кимна.
Следващите три месеца, преди мис Гудбоди да бъде прехвърлена обратно в Съединените щати, останаха в паметта й завинаги като най-вълнуващите и трепетните. Николай беше като детето, което би могла да има, и същевременно най-продължителната й любовна връзка. През тези месеци тя не смееше да анализира сложните чувства, които изпитваше. Със сигурност й доставяше удоволствие това, че някой има нужда от нея — закрилата на зависимостта. Също така тя беше искрен и добър човек, който обичаше да помага на другите. А сексуалната им връзка имаше особен оттенък от срам и удоволствие, който я караше да се чувства едновременно майка и любовница.
Николай така и не получи своите десет долара. Задачата да прекара един ордер за плащане без карта за самоличност, се оказа непосилна дори и за мис Гудбоди с нейния двадесетгодишен опит с бюрокрацията. Но тя успя да представи Николай на ръководителя на службата за преводи и само след седмица той вече работеше по осем часа на ден, превеждайки документи или седейки на безкрайни конференции, повтаряйки на два или три езика претрупани и предпазливи изявления, които съответните упълномощени си позволяваха да кажат. Той научи, че в дипломацията основната функция на комуникацията беше да говориш нищо незначещи неща.
Отношенията му с мис Гудбоди бяха приятелски и любезни. Веднага след като бе имал възможност, въпреки нейните протести, той й върна парите, които му беше заела за дрехи и тоалетни принадлежности, и настоя да внася своя дял в домакинството. Той не я харесваше достатъчно, за да се чувства задължен към нея. Това не означаваше, че изобщо не я харесваше — тя не беше от тези хора, които човек не можеше да харесва. Но не възбуждаше у него никакви силни чувства. Понякога прекалената й загриженост ставаше досадна, но тя така се стараеше, макар и несръчно, да бъде внимателна и беше така трогателна в сексуалната им връзка, че Николай изпитваше някаква привързаност към нея, като към някой тромав галеник.
По време на съжителството им Николай страдаше само от един значителен проблем. Поради голямата консумация на местни продукти почти всички западни хора имаха лош дъх. Докато преодолее това, Николай трудно успяваше да достигне до кулминационна точка. Тъй като нямаше опит в секса, мис Гудбоди приемаше, че това е нещо нормално. Поощрена от връзката си с него, тя се впусна в няколко краткотрайни флирта, след като се завърна в Съединените щати, но всичките се оказаха разочарования. Накрая стана „голяма дама“ в Женското движение.
Не можеше да се каже, че Николай не изпита известно облекчение, след като изпрати мис Гудбоди до
