кораба, който щеше да я отведе вкъщи. Веднага след това той се премести от служебния й апартамент в една къща в северозападно Токио, в района Асакуса, където, в този твърде старомоден квартал, можеше да живее с ненатрапчива елегантност — почти шибуми — и да има работа със западните си колеги само за около четиридесет часа на седмица. През тези четиридесет часа той изкарваше прехраната си и си осигуряваше едно сравнително високо ниво по японските стандарти поради сравнително високата си заплата и най-вече, поради достъпа си до американски стоки от магазините за военно снабдяване. Защото сега Николай беше притежател на най-важната човешка придобивка: документи за самоличност. Това беше постигнато с малко намигвания и тайни споразумения между мис Гудбоди и нейни приятели от паспортната служба. Николай имаше една карта, която го представяше като американски цивилен служител, и друга — с руска самоличност. В случай, че американската военна полиция решеше да го провери, той щеше да представи картата с руска самоличност, а на всички други любопитни щеше да представи американските си документи. Взаимоотношенията между руснаците и американците се основаваха на недоверие и взаимен страх и те избягваха намеса в проблеми касаещи двете националности, така както човек, решил да обере банка, би избягвал неправилно пресичане на улицата.
През следващата година животът и работата на Николай претърпяха развитие. Понякога, когато работата го налагаше, го викаха в криптографския отдел на Сфинкс/ ФЕ, преди още тази разузнавателна организация да бъде погълната от ненаситното ЦРУ. При един случай се оказа невъзможно да се преведе едно разшифровано съобщение на английски, тъй като при шифроването на руски се бяха получили някакви безсмислици. Николай поиска да види оригиналната шифрограма. Използвайки детската си склонност към чистата математика, способността си да измисля абстрактни пермутации, развила се още повече след обучението му на Го, както и познанията си на шест езика, Николай успя да открие грешките и я дешифрира относително лесно. Той откри, че оригиналното съобщение е било кодирано грешно от някой, използващ надут, старомоден руски, с подреждане на думите както в китайския, поради което съобщението беше объркало сложните разшифровъчни машини на Сфинкс/ ФЕ. Николай познаваше китайци, които говореха зле научения руски по този начин, така че като намери веднъж ключа, той лесно разшифрова съдържанието. Но това беше достатъчно, за да порази чиновническия манталитет в криптографската служба, и той беше обявен за „момче чудо“ — а повечето от тях го смятаха наистина все още за момче.
След този случай Николай беше прехвърлен за постоянно към Сфинкс/ФЕ, получи повишение на класа и на заплатата. Работеше в един малък, усамотен кабинет, където се забавляваше, разплитайки и превеждайки съобщения, които изобщо не го интересуваха.
За негова изненада след известно време той постигна едно емоционално помирение с американците, с които работеше. Това не означаваше, че беше започнал да ги харесва или да им се доверява, но беше стигнал до извода, че те не са онези аморални и покварени хора, за каквито ги смяташе. Наистина, те бяха недорасли в културно отношение, бяха стремителни и недодялани, материалистични и исторически късогледи, шумни и безкрайно отегчителни в забавленията си; но в дъното на душата си бяха добросърдечни и гостоприемни, желаещи да споделят — дори настояваха да споделят — богатството и идеологията си с целия свят.
Освен това той разбра, че преди всичко те са търговци, че коренът на американския гений, на духа на янките, се криеше в купуването и продаването. Те предлагаха идеологията си като амбулантни търговци, подкрепени от огромни сделки с оръжия и икономически натиск. Техните войни бяха монументални упражнения в производство и доставка. Правителството им беше една последователност от социални договаряния. Обучението им се продаваше на час. Женитбите им бяха като сделки, договорът се разваляше лесно, щом някой престанеше да изпълнява задълженията си. Честта за тях беше да търгуваш честно. И те не бяха, както сами смятаха, безкласово общество. Тяхното общество имаше една класа, класата на търговците. Елитът им се състоеше от богатите, на работниците и на селяните се гледаше като на изпаднали от стълбата на обществото. Ценностите на селянина и на пролетариата бяха същите като тези на застрахователния агент и на бизнесмена, с тази разлика, че се изразяваха с по-скромни от финансова гледна точка понятия: моторна лодка вместо яхта; лигата по боулинг вместо местния клуб; Атлантик Сити вместо Монако.
Вследствие на наклонностите и образованието си Николай изпитваше уважение към членовете на истинските класи: селяни, занаятчии, артисти, воини, учени, свещеници. Но не можеше да изпитва нищо друго освен презрение към изкуствената класа на търговеца, който преживяваше от покупката и продажбата на неща, които не беше създал, който трупаше могъщество и богатство обратно пропорционално на дискриминацията си, който беше отговорен за съществуването на кича, за всичко, което се променя без прогрес, за всичко, което се консумира без полза.
Следвайки съвета на наставниците си, Николай си беше изработил една стеснителна фасада и много внимаваше да не покаже с нещо становището си към колегите си. Той се предпазваше от завистта им, като искаше от време на време съвет за някой елементарен проблем или така съставяше въпросите си, че да ги насочи към верните отговори. От своя страна те го възприемаха като чудак, един интелектуален феномен, дете чудо, паднало от друга планета. В известна степен те съзнаваха огромната бездна, която ги разделяше от неговата култура и произход, но го приемаха в своя полза.
Това чудесно го устройваше, тъй като истинският му живот беше в къщата, на една тясна улица в района Аса-куса. Американизацията все още не беше успяла да навлезе съвсем в този старомоден квартал в северозападно Токио. Имаше малки магазинчета, които произвеждаха имитации на запалките „Зипо“ и на табакери, носещи образа на еднодоларова банкнота. От време на време човек можеше да види някой младеж, облечен като гангстер от филмите, мислейки се за много модерен, а по радиото имаше реклами на английски език, които обещаваха, че виното „Акадама“ ще ви направи „ного, ного“ щастливи. Но влиянието беше все още слабо и в края на май в квартала се празнуваше празника на Саня Матсу-ри. Улиците бяха пълни с потящи се млади мъже, които се олюляваха под тежестта на лакирани в черно паланки. С очи, блестящи от изпитото саке, те танцуваха под ръководството на пищно татуирани мъже, голи до кръста, с татуировки, покриващи раменете, ръцете, гърбовете и бедрата им.
Един дъждовен ден Николай се прибираше вкъщи с леко замаяна глава от изпитото по случай празника саке, когато срещна мистър Ватанабе, пенсиониран печатар, който продаваше кибрит на улицата, тъй като гордостта му не му позволяваше да проси. Беше седемдесет и две годишен, останал без семейство. Николай заяви, че има ужасна нужда от кибрит и му предложи да купи цялото количество. Мистър Ватанабе беше очарован да му услужи, продажбата щеше да му помогне да избегне глада на другия ден. Но когато откри, че дъждът беше направил кибрита безполезен, чувството му за чест не му позволи да го продаде въпреки уверенията на Николай, че се нуждае точно от прогизнал кибрит за някакви опити, които имал предвид.
На следващата сутрин Николай се събуди с тежък махмурлук и не си спомняше много ясно разговора с мистър Ватанабе от предната вечер, докато бяха вечеряли прави до една будка, но много скоро разбра, че си има вече постоянен гост в къщата. Само след една седмица мистър Ватанабе реши, че е от изключителна необходимост за Николай и за къщата в Асакуса и че ще е нелюбезно от негова страна да изостави любезния млад мъж.
Месец по-късно сестрите Танака станаха част от домакинството. Николай ги срещна през една обедна почивка, когато се разхождаше в парка Хибия. Те бяха яки провинциални момичета на осемнадесет и двадесет и една години, които бяха избягали от глада, последвал наводненията на север, и които бяха принудени да се предлагат, за да преживяват. Николай се оказа техният пръв перспективен клиент и те се приближиха толкова неловко и срамежливо, че съжалението му беше примесено със смях. След като се настаниха в къщата в Асакуса, те отново се превърнаха във веселите, кискащи се селянки и заприличаха на себе си. Бяха постоянна грижа на мистър Ватанабе, който имаше много строги разбирания за правилното държание на млади момичета. По най-естествен начин сестрите започнаха да споделят леглото на Николай. Те задоволяваха сексуалните нужди на младия мъж без емоционални задължения, само с привързаност и нежност.
Николай така и не разбра кога за първи път се появи последната добавка към семейството, мисис Ши мура. Когато една вечер се прибра, тя просто беше там и остана. Имаше кратка борба за териториално надмощие между нея и мистър Ватанабе, тъй като последният беше отговорен за снабдяването, а тя за менюто. Накрая беше постигнато съгласие, като пазаруваха заедно храната — тя отговаряше за качеството, а той за цената; и тежко и горко на бедния продавач, който попаднеше под техния кръстосан огън.
Николай никога не мислеше за гостите си като за прислужници, тъй като и те самите не се смятаха за
