такива. Дори изглеждаше, че само той няма точна роля в това съжителство, освен че осигуряваше парите за тяхното съществуване.
През тези месеци на свобода и нови преживявания, Николай упражняваше ума и сетивата си в различни насоки. Поддържаше тялото с изучаване на един таен клон на бойното изкуство, в който акцентираше на използване на ежедневни предмети като оръжия за убийство. Беше се почувствал привлечен от математическата точност на тази рядко срещана система, чието име по традиция никога не се произнасяше на глас, но се състоеше от символите
За ума му съществуваше обаянието и интелектуалните упражнения на Го. Вече не играеше. За него играта беше свързана с живота му при Отаке-сан, с всички богати и нежни неща, които си бяха отишли. Беше по-сигурно да затвори вратите пред съжалението. Но продължаваше да чете коментари и сам решаваше задачи на дъската. Работата му в службата беше механична и не изискваше повече интелектуални усилия, отколкото за решаването на една кръстословица. За да изразходва част от умствената си енергия, той започна да работи над една книга, наречена „Цветя и тръни по пътя към Го“, която публикува под псевдоним. Книгата бе посрещната с интерес от най-запалените почитатели на играта. Тя беше изпипана шега под формата на доклад и коментар на една професионална среща на майстори, играна в края на века. За средния играч играта на майсторите изглеждаше класическа и дори изключителна, но бяха поставени малки клопки и неуместни ходове, които караха по-опитните от читателите да смръщват чела. Удоволствието от четенето на книгата се състоеше също и от предговора, написан от един красноречив глупак, който беше представил всички вмъкнати глупави грешки като смели приумици, и така беше развихрил въображението си, че разглеждаше ходовете на играта като метафори от живота, красотата и изкуството, всичко представено с голяма изисканост, но без съдържание. В действителност книгата беше една фина и убедителна пародия на интелектуалния паразитизъм на критиката. До голяма степен удовлетворението му беше в знанието, че грешките в играта и очевидните глупости на предговора се оказаха такова средство, че повечето от читателите кимаха с умно разбиране.
В началото на всеки месец Николай пишеше на вдовицата на Отаке-сан и в отговор получаваше новини за семейството и бившите ученици на Отаке. По този начин Николай разбра за смъртта на Марико в Хирошима.
Когато чу за първи път за атомната бомба, той се опасяваше да не би и Марико да е сред жертвите. Той няколко пъти писа на адреса, който му беше дала. Първите писма просто изчезваха във вихъра на безредието, но последното беше върнато с бележка, че адресът вече не съществува. За известно време той се опитваше да се самозаблуди, надявайки се, че Марико е била при роднини, когато е паднала бомбата, или пък е била в избата в същия момент, или… той измисляше десетки невероятни ситуации за нейното оцеляване. Но тя беше обещала да му пише чрез мисис Отаке, а нито едно писмо не беше дошло.
Той емоционално се беше приготвил за новините, които накрая дойдоха от вдовицата на Отаке-сан. Въпреки това за известно време се чувстваше изпразнен и изпитваше остра омраза към американците, сред които работеше. Но се опита да се освободи от омразата, защото такива мрачни мисли блокираха пътя му към мистичните пътувания, където беше неговото спасение от отчаянието и тъгата. И така, той вървя един цял ден безцелно по улиците, спомняйки си Марико, припомняйки си удоволствието, страха и срама от сексуалната им връзка, усмихвайки се при спомена за малките им шеги и глупости. Най-накрая, вечерта, той се сбогува с нея, като остави само нежните чувства. Остана една попреминала празнота, но без разкъсваща болка и омраза и той отново успя да премине на поляната, да стане едно със слънчевата светлина и полюляващата се трева и да намери сила и отдих там.
Той се примири също и със загубата на генерал Кишикава. След последния им дълъг разговор под падащите вишневи цветове в Каикава, Николай не беше получил нито ред. Знаеше, че генералът е прехвърлен в Манджурия; беше научил също, че руснаците бяха атакували границата през последните дни на войната, когато действията не изискваха голям военен риск, но носеха политически победи. Той беше говорил с някои от спасилите се и знаеше, че част от офицерите бяха избегнали плена чрез сепуко и никой от пленените не беше оцелял в условията на „превъзпитателните“ лагери.
Николай се утешаваше с мисълта, че Кишикава-сан поне е успял да избегне безчестието на бруталния механизъм на Комисията за японски военнопрестъпници, където справедливостта беше извратена от един дълбоко вкоренен расизъм, който изпращаше японците в концентрационни лагери, докато в същото време германците и италианците можеха да печелят от отбранителната индустрия. Същият този расизъм беше оправдал нечовешката постъпка да хвърлиш една уранова бомба над вече предал се народ и след това да се пусне една по-голяма плутониева от научно любопитство.
Това което безпокоеше Николай, беше, че повечето от японците оправдаваха наказанията на техните военни ръководители не поради японската причина, че са поставили собствените си интереси за власт над интересите на нацията и хората, но поради западната причина, че някои от тези хора бяха прегрешили, действайки обратно на едно нормално човешко държание. Много от японците не можеха да разберат, че пропагандата на победителя се превръщаше в история на победения.
Млад и емоционално самотен, оцелявайки несигурно в сянката на окупационните сили, чиито ценности и методи не желаеше да усвои, Николай имаше нужда от отдушник за енергията и отчаянието си. Той го откри по време на втората си година в Токио — един спорт, който щеше да го изведе извън пренаселения, мръсен град в неокупираните от американците планини: пещернячеството.
Имаше навика да обядва с младите японци, които работеха в гаража на Сан Шин. Чувстваше се по- удобно с тях, отколкото с гръмогласните американци. Тъй като и за най-нищожната работа се изискваха познания на английски език, повечето от мъжете в гаража бяха посещавали университет, а някои от тези, които миеха джиповете, бяха дипломирани машинни инженери.
В началото младите японци се държаха сковано и притеснено в компанията на Николай, но постепенно с откритостта на младостта го възприеха като зеленоок японец. Той беше приет в компанията им и дори се присъединяваше към дрезгавия им неприличен смях, когато обсъждаха сексуалните неуспехи на американските офицери, чиито шофьори бяха.
За пещернячество стана дума един ден, когато всички се бяха събрали под нагънатия метален покрив на един навес, ядейки от метални кутии ориза и рибата, които бяха дажбата на японските работници. Трима от бившите студенти бяха запалени пещерняци или, по-скоро, са били преди последната година на война и хаос. Те говореха за удоволствието и трудността на експедициите в планината и се оплакваха от липсата на пари, за да могат отново да започнат. Николай вече беше от дълго време в града и усещаше как шумът и претовареността го разяждаха. Той се намеси в разговора и попита какво оборудване е необходимо. Оказа се, че изискванията им са минимални, но въпреки това недостижими с оскъдните заплати, които получаваха. Николай им предложи да осигури всичко необходимо, ако го вземат със себе си и го научат. Предложението беше прието с ентусиазъм и две седмици по-късно четиримата прекараха края на седмицата в планината, обикаляйки пещерите през деня и нощувайки в евтини планински хижи, където изпиха прекалено много саке и говориха до късно през нощта по всички житейски въпроси, както само млади мъже могат да правят.
След първия час, прекаран под земята, Николай разбра, че това беше спортът за него. Тялото му, гъвкаво и жилаво, изглеждаше създадено да се промъква през тесни места. Бързото и точно изчисление на начина и риска съответстваше на умствената му тренировка, която беше постигнал с Го. Привличаше го опиянението от опасността. Той никога не би се катерил по планините, защото публичното перчене противоречеше на чувството му за шибуми. Но моментите на риск и смелост в пещерите бяха нещо лично, мълчаливо и незабележимо, и даваха едно усещане на примитивен животински страх. При вертикалното катерене съществуваше възбудата и страхът от падане и знанието, че падането ще бъде в черната празнота отдолу. В пещерите беше непрекъснато студено и влажно, една реална опасност за пещерняка, тъй като повечето от инцидентите и смъртните случаи се дължаха на измръзване. Съществуваше още ужасът от тъмнината, от безкрайната чернота, постоянната мисъл, че можеш да се загубиш. Внезапни наводнения можеха да напълнят тесните пещери само за минути. Освен това непрекъснато съзнаваш, че над тебе има хиляди тонове скали, които могат един ден да послушат гравитацията и да се сринат.
Това беше идеалният спорт за Николай.
Той намираше опасностите особено привлекателни и вълнуващи. Доставяше му удоволствие да
