— Да? — Тонът му беше по-скоро уморен, отколкото рязък. Той беше лично отговорен за защитата на шест обвинени във военни престъпления, а трябваше да работи с ограничен персонал и източници за разлика от огромната машина и организациите, които бяха на разположение на обвинението. За свое собствено нещастие капитан Томас имаше едно идеалистично разбиране за справедливостта на англо- саксонските закони и така се вживяваше, че умора, отчаяние и горчив фатализъм прозираха във всяка негова дума и жест. Той не желаеше нищо повече освен да види края на тази бъркотия и да се върне към цивилния си живот и към своята малка адвокатска практика във Вермонт.
Николай обясни, че търси информация за генерал Кишикава.
— Защо?
— Той ми е приятел.
— Приятел? — в гласа на капитана прозвуча съмнение.
— Да, сър. Той… той ми помогна когато бях в Шанхай.
Капитан Томас измъкна папката на Кишикава от една купчина с други подобни папки.
— Но вие сте били дете тогава.
— Аз съм на двадесет и три, сър. Веждите на капитана се повдигнаха. Както всички останали, и той се беше заблудил от младежкия вид на Николай.
— Извинете. Предположих, че сте много по-млад. Какво искахте да кажете с това, че Кишикава ви е помогнал?
— Той се грижеше за мене, след като почина майка ми.
— Разбирам. Вие сте англичанин, така ли?
— Не.
— Ирландец? — отново акцентът беше виновен да го смятат за „от някъде другаде“.
— Не, капитане. Работя като преводач в криптография отдел на окупационните сили. — Реши, че е по- сигурно да отклони разговора от своята националност — или по-скоро липса на такава.
— Й вие искате да се явите като свидетел, така ли да разбирам?
— Искам да помогна по какъвто и да е начин. Капитан Томас кимна и затършува за цигара.
— Ако трябва да бъда напълно искрен, не мисля, че бихте могли да помогнете по какъвто и да е начин. Ние тук страдаме от недостиг на персонал и сме затрупани с работа. Принуден съм да се концентрирам върху случаи, където има някакъв шанс за успех. А не бих могъл да причисля към тях случая на Кишикава. Това сигурно ви звучи безчувствено, но по-добре да бъда искрен.
— Но… аз не мога да повярвам, че генерал Кишикава може да е виновен за нещо! В какво е обвинен?
— Попаднал е в групата на клас А: престъпления срещу човечеството — каквото и да значи това, по дяволите.
— Но кой ще свидетелства срещу него? Какво казват, че е направил?
— Не знам. Руснаците се занимават със завеждането на делото, а те няма да ми позволят да се запозная с техните документи и източници преди деня на гледането му. Предполагам, че обвиненията ще се концентрират около дейността му като военен губернатор на Шанхай. Техните хора в пресата му лепнаха вече етикета: „Тигърът на Шанхай“.
— „Тигърът на…“! Но това е безумие! Той беше администратор. Благодарение на него заработи водоснабдяването, болниците. Как могат те…?
— По време на неговата служба са били осъдени и екзекутирани четирима мъже. Знаехте ли това?
— Не, но…
— От всичко, което знам, съществува голяма вероятност тези мъже да са били убийци или крадци, или изнасилвачи. Аз
— Никога не са го наричали така!
— Да, но сега го наричат така. — Капитан Томас се облегна назад и притисна с пръсти клепачите на хлътналите си очи. След това подръпна косата си с цвят на пясък, явно правейки опит да се ободри. — Ако искате, можем да се хванем на бас, че тази титла ще бъде използвана стотици пъти по време на делото. Съжалявам, ако звуча песимистично, но случайно знам, че това дело е от особена важност за Съветите. Както вероятно знаете, те получиха доста укори за това, че не репатрираха своите военнопленници. Продължават да ги държат в „превъзпитателните“ лагери в Сибир и да ги обработват. И не са успели да осигурят нито един военнопрестъпник освен Кишикава. Така че това за тях е един чудесен случай, една възможност да покажат на хората, че си вършат работата, прочиствайки света от японските капиталисти империалисти, проправяйки път на социализма. Вие сигурно смятате, че този Кишикава е невинен. Добре, може и наистина да е така. Но аз мога да ви уверя, че той отговаря на квалификацията за военен престъпник. Виждате ли, първото условие, за да влезе в тази квалификация е да е на страната на губещите — и той е. — Капитан Томас запали нова цигара от предишната и смачка угарката в един препълнен пепелник. Той издиша дима и се засмя безрадостно. — Можете ли да си представите какво щеше да се случи с генерал Патън, ако другите бяха победили? Да предположим, че те решаха да заведат дела за военни престъпления. Господи, единствените, които щяха да избегнат надписа „военно чудовище“ сигурно щяха да са онези провинциални изолационисти, които попречиха да влезем в Обединените нации. Нещата стоят така, синко. А сега ще трябва да се захвана отново с работата си. Утре имам дело, представям един възрастен човек, умиращ от рак, който твърди, че не е вършил нищо друго, освен да служи на Императора. Но предполагам, че ще бъде наречен „Леопардът от Лузон“ или „Пумата от Паго-Паго“. И знаеш ли какво, дете? От всичко, което знам, той може и наистина да е бил Леопардът от Лузон. Но това едва ли има вече някакво значение.
— Мога ли поне да го видя? Да го посетя? Капитан Томас беше привел глава; беше започнал да преглежда папката с документите за предстоящото дело.
— Какво?
— Искам да посетя генерал Кишикава. Мога ли?
— Аз не мога да направя нищо за това. Той е руски затворник. Ще трябва да поискаш разрешение от тях.
— Добре, а вие как успявате да го видите?
— Не съм го виждал още.
— Вие дори не сте говорили с него? Капитан Томас погледна изненадано.
— Имам шест седмици преди да се гледа неговото дело. „Леопардът от Лузон“ е на дневен ред. Отиди при руснаците. Може би те ще могат да ти помогнат.
— При кого да отида?
— По дяволите, момче, наистина не знам. Николай се надигна.
— Разбирам. Благодаря ви.
Беше стигнал вече до вратата, когато капитан Томас каза:
— Съжалявам, синко. Наистина съжалявам. Николай кимна и излезе.
През следващите месеци Николай често щеше да си спомня за разликата между капитан Томас и еквивалентния му по длъжност полковник Горбатов. Те бяха олицетворение на различния начин на мислене и справяне с хората и проблемите на двете суперсили. Американецът беше искрено загрижен, съчувстващ, обезпокоен, зле организиран… и накрая безполезен. Руснакът беше недоверчив, безразличен, добре подготвен и информиран и в края на краищата се оказа от известна полза за Николай, който седеше на неудобния стол, докато полковникът разбъркваше замислено чая си, където две големи бучки захар се разтваряха и потъваха към дъното.
— Все още ли сте сигурен, че не искате чай? — попита полковникът.
— Благодаря, не. — Николай нямаше желания да губи време за размяна на светски любезности.
— Аз самият съм пристрастен към чая. Когато умра, човекът, който ще ми направи аутопсия, ще намери, че вътрешностите ми са потъмнели като кожа на ботуш. — Горбатов се усмихна автоматично на старата шега, след; което постави чашата в металната й поставка. Той свали кръглите си очила с метални рамки от
