олимпиадата в Мюнхен. Това унищожи години на антиеврейска пропаганда, която беше процъфтявала върху един прикрит антисемитизъм в целия западен свят. Мистър Ейбъл се беше опитал да направи каквото може; беше алармирал Даймънд за предстоящото събитие. Даймънд беше предал тази информация на германското правителство, предполагайки, че то ще вземе мерки. Вместо това те се спотаиха и оставиха това да се случи — не че защитата на евреите някога е била доминираща тема за германците.
Въпреки че Даймън и Ейбъл взаимодействаха от дълго време и между тях съществуваше взаимно възхищение, те не бяха успели да се сприятелят. Даймънд се чувстваше неудобно от сексуалната неопределеност на мистър Ейбъл. Освен това се отвращаваше от културните предимства на арабите и лекотата, с която общуваха. Даймънд беше израснал на улиците на нюйоркската западна част и като много други издигнали се плебеи се ръководеше от снобското разбиране, че произходът на човека е негова лична грешка.
От своя страна мистър Ейбъл гледаше на Даймънд с презрение, което не се стараеше да прикрива. Той виждаше своята роля като патриотична и благородна — да създаде една силна база за своите хора, когато техният нефт свърши. Но Даймънд за него беше една проститутка, която иска да продаде интересите на своите хора в замяна на богатство и възможност да участва в играта за власт. Той възприемаше Даймънд като типичен американец, човек, чийто възгледи за чест и достойнство се определяха от силното желание за победа. Той възприемаше американците като упадъчни хора, чиято идея за облагородяване беше пухкавата тоалетна хартия. Охолни деца, които препускат по техните магистрали, играейки си с радиопредавателите, правейки се на пилоти от Втората световна война.
Всички тези мисли минаваха през главата на мистър Ейбъл, докато седеше начело на масата с безизразно лице и лека усмивка на любезна дистанцираност на устните. Той никога не допускаше да покаже отвращението си, съзнавайки, че неговите хора трябва да продължат да работят заедно с американците.
Мистър Даймънд се беше облегнал на стола си, гледайки в тавана и чудейки се как да представи нещата, така че да не изглеждат изцяло негова грешка.
— Добре — каза той. — Ще ви въведа накратко. След мюнхенската история ние получихме вашите уверения, че такова нещо повече няма да се повтори в бъдеще.
Мистър Ейбъл въздъхна. Все пак трябваше да е доволен, че Даймънд не започна историята с избавлението на евреите през Червено море.
— Но независимо от вашите уверения — продължи Даймънд — ние разбрахме наскоро, че една група от „Черния Септември“ — в която влизат и двама от участниците в нападението в Мюнхен — са получили вашето разрешение да извършат отвличане на самолет от летище Хийтроу.
Мистър Ейбъл повдига рамене.
— Обстоятелствата променят намеренията. Не ви дължа обяснение за всичко, което правим. Достатъчно е да се каже, че тази последна проява на желание за кръв е била за убиване на времето, докато чакат натиска на американците да изсмуче жизнените сили на Израел.
— И ние се съгласихме за това с вас. Като пасивен помощник аз наредих на ЦРУ да не предприемат контра действия срещу „Черния Септември“. Тези нареждания най-вероятно бяха излишни, тъй като по традиция некомпетентността в самата организация щеше да неутрализира действията им.
Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си за да възрази, но с едно махване на ръка Даймънд го накара да замълчи и продължи:
— В действителност, ние направихме една стъпка извън пасивната помощ. Когато разбрахме, че една малка неофициална група евреи е по следите на отговорните за мюнхенското кръвопролитие, решихме да ги премахнем. Ръководител на групата беше Аса Щерн, бивш политик, чийто син е бил сред убитите атлети в Мюнхен. Тъй като знаехме, че Щерн е неизлечимо болен от рак — умря преди две седмици — и групата му се състои само от шепа идеалисти аматьори, предположихме, че съвместните действия на силите на вашето арабско разузнаване и на нашето ЦРУ ще се справят.
— А това не стана?
— Не, не стана. Тези двама мъже тук на масата бяха отговорни за операцията, въпреки че арабинът е по-скоро на специализация. С една много мокра и публична акция те успяха да унищожат двама от членовете на групата на Щерн — заедно със седем от присъстващите наоколо. Но един член на групата, момиче на име Ханна Щерн, племенница на починалия водач, им се е измъкнало.
Мистър Ейбъл въздъхна и затвори очи. Никога ли нищо не вървеше както трябва в тази страна с тромаво правителство? Кога ще разберат, че светът вече е в след-демокрационен период?
— Искате да кажете, че една млада жена е успяла да се измъкне? Това сигурно не е чак толкова сериозно. Не мога да си представя, че една жена ще отиде сама в Лондон и с голи ръце ще убие шестима професионалисти терористи, които имат не само вашата и моята защита, но също и тази на МИ-5 и МИ-611! Това направо е абсурдно.
Би могло да бъде абсурдно. Но мис Щерн не е отишла в Лондон. Ние сме съвсем сигурни, че тя е отишла във Франция. Ние също така сме сигурни, че тя сега е, или ще бъде скоро, във връзка с Николай Хел — един мъж с бледоморава карта, който е напълно способен да се измъкне от вашите хора, и от моите, и от англичаните, за да унищожи черните септемврийци и да се върне за обедния си ангажимент.
Мистър Ейбъл погледна въпросително Даймънд.
— Това, което забелязвам в гласа ви, възхищение ли е?
— Не! Не бих го нарекъл възхищение. Но Хел е човек, който не трябва да Се пренебрегва. Ще ви запозная с миналото му, така че сами ще можете да прецените какви мерки ще трябва да вземем, за да предотвратим това. — Даймънд се обърна към първия помощник, който седеше незабележим до пулта. — Пусни разпечатката на Хел.
Когато Дебелака започна да подава своите прозаични данни, Даймънд бързо ги запозна с биографичните подробности за Николай Хел до момента, в който научил, че генерал Кишикава ще бъде изправен пред съд като военнопрестъпник.
ЯПОНИЯ
Николай поиска отпуска, за да посвети изцяло времето и енергията си на откриването на генерала. Последвалата седмица се оказа кошмарна. Една отчаяна борба със слабо придвижване срещу гъбестата, но непроницаема бариера от бюрократична инертност, недоверие между отделните националности, мерки за сигурност, субективна незаинтересованост. Усилията, които положи чрез японското правителство се оказаха безплодни. Системата беше статична и некоректна — елементи на чуждестранната демокрация, присадени върху японската склонност към презастраховане и споделяне на ръководството, създадена така, че да намали до минимум отговорността на отделния човек.
След това Николай се обърна към Военното министерство и с упоритост успя да възстанови парче по парче част от мозайката, която беше довела до ареста на генерала. Правейки обаче това, той изцяло се разкри, а за човек, живеещ с подправени документи за самоличност и без защитата на една официална националност, това беше особено опасно.
Резултатите от седмицата, прекарана в допитване и настояване пред най-различни инстанции, бяха доста нищожни. Николай научи, че Кишикава-сан е бил доведен пред Комисията за военни престъпления от руснаците, които щяха да заведат делото срещу него, и че в момента генералът е задържан в затвора Сугамо. Той разбра, че защитата ще бъде поета от един американски офицер адвокат. Той обсипа този човек с писма и телефонни обаждания и най-после успя да получи разрешение за една половинчасова среща в ранната сутрин.
Николай стана преди зазоряване и тръгна с един претъпкан трамвай към района Иотсуя. Влажно и сиво небе беше надвиснало над него, когато мина по моста Акебо-нобаши, Мостът на зората, под който се беше свило заплашителното туловище на казармите Ичигая, станали символ на нечовешката машина на западното правосъдие.
Четвърт час преседя на една дървена пейка пред кабинета на адвоката. Най-накрая една преуморена и в лошо настроение секретарка го въведе в кабинета на капитан Томас. Без да вдига поглед от документа, който преглеждаше, капитанът му посочи един стол. Чак когато приключи с преглеждането и написа някаква забележка отстрани на полето, капитанът вдигна поглед.
