обуздава с ума и физическата си сръчност най-примитивните страхове на животното в него: страхът от тъмнината, от падането, от удавяне, от самотата, от това, че може завинаги да се загуби, от тоновете скална маса над него. Най-сигурният съюзник на пещерняка е логиката и точното планиране. Най-големият враг са въображението и паниката. За пещерняка е по-лесно да е страхливец, отколкото да бъде смел, тъй като работи сам, без да го виждат, да го критикуват или хвалят. Николай се радваше на враговете, които срещаше, и на собствената арена, на която ги посрещаше. Беше очарован от идеята, че повечето от враговете бяха вътре в него, а победите никой не можеше да забележи.
Освен това съществуваше невероятното преживяване, когато излизаше от пещерата. Ежедневните неща придобиваха стойност след часовете, прекарани под земята, особено ако бе имало опасност и победа. Сладкият въздух се поемаше на дълбоки вдишвания. Чаша горчив чай беше нещо, с което си стопляш ръцете, нещо, което доставяше удоволствие на очите със своя богат цвят, нещо, което миришеше прекрасно. Небето беше забележително синьо, тревата необичайно зелена. Прекрасно беше приятелят да те потупа по гърба. Прекрасно беше да чуеш човешки гласове. Всичко беше като ново и трябваше да се опита.
За Николай първият час след излизане от пещерата беше почти равностоен на живота, който познаваше по време на мистичните прехвърляния. За този кратък час, през който предметите и преживяванията идваха на мястото си, той се чувстваше като едно цяло с жълтата слънчева светлина и нежната трева.
Четиримата отиваха в планината всеки свободен уикенд и въпреки че екипировката им и аматьорският им клас ги ограничаваха в средни по трудност според международния клас пещери, преживяването всеки път беше едно изпитание на тяхната воля и умение, последвано от нощи на приятелство, разговори, саке, и мръсни вицове. По-късно в живота си Николай спечели известност с участието си в значими подземни експедиции, но въпреки това тези излети останаха ненадминати с удоволствието, което му бяха доставяли.
На двадесет и три години Николай имаше начин на живот, който задоволяваше повечето от нуждите му и компенсираше повечето от загубите му. За да замести семейството на Отаке-сан, беше напълнил къщата си с хора, които изпълняваха ролята на семейство. Беше загубил момчешката си любов, но задоволяваше нуждите на тялото си с находчивите и неудържими сестри Танака. Удоволствието и дисциплината на ума, които му доставяше Го, беше заменил с емоционалното и физическо удоволствие на пещернячеството. По странен и не съвсем здравословен начин тренировките му в борбата „гол/убивам“ станаха отдушник на най- разяждащите страни на омразата му към хората, които бяха унищожили нацията и младостта му. По време на тренировките той си измисляше кръглооки противници и се чувстваше добре.
Повечето от това, което беше загубил, беше лично и органично, повечето от заместителите бяха механични и външни, но празнотата в качеството се запълваше до голяма степен от мистичните му преживявания.
Най-досадната част от живота му бяха четиридесетте часа, които прекарваше в мазето на сградата Сан Шин в робски, но доходен труд. Не изпитваше нужда да изразходва цялата си енергия в една доходоносна служба. Удоволствието, учението и удобството бяха равностойни за него. За нещастие обстоятелствата го бяха принудили да работи, за да преживява и още по-иронично — да работи сред американци. Въпреки че колегите на Николай бяха смесица от американци, англичани и австралийци, американските методи и ценности доминираха, така че много скоро той започна да си мисли за англичаните като за некомпетентни американци, а за австралийците като за специализанти при американците.
Официалният език в криптографския отдел беше английският. Николай усвои един собствен акцент, нещо средно между американски и английски. В резултат на това през целия му живот английско говорещите го възприемаха като англичанин, но от „някъде другаде“.
От време на време колегите му го търсеха, за да го включат в плановете си за партита и излети. Те и за секунда не можеха да си представят, че това, което за тях беше проява на благосклонност към един чужденец, се възприемаше от Николай като арогантност.
Това, което най-много дразнеше Николай, не беше тяхното разбиране за равенство, а тяхното погрешно възприемане на културните ценности. Американците като че ли бъркаха стандарт на живот с качество на живот, равни възможности с посредственост, смелост с кураж, волност със свобода, празнодумство с ясно изговаряне, забавление с удоволствие — накратко, всички погрешни становища, които приемат, че справедливостта важи за всички, а равенството е за равните.
В най-доброжелателните си настроения той мислеше за американците като за деца — енергични, любопитни, наивни, добросърдечни, лошо възпитани деца — като в тази връзка не можеше да намери голяма разлика между руснаците и американците. И двете нации бяха яки, енергични, хора на физическите действия, превъзнасяха материалните неща, прекланяха се пред красотата, бяха надменно убедени, че тяхната идеология беше вярната, бяха инфантилни и неимоверно опасни. Опасни, защото техните играчки бяха космически оръжия, които застрашаваха съществуването на цивилизацията. Опасността се криеше по- скоро в тяхната злонамереност, отколкото в грубите грешки. Беше една ирония да съзнаваш, че унищожаването на света щеше да дойде не от един Макиавели, а от един Санчо Панса.
Никога не се чувстваше сигурен от факта, че източниците му на прехрана зависеха от тези хора, но тъй като нямаше друга алтернатива беше приел това неудобство. Чак през влажния и ветровит месец март на втората година от неговата служба беше принуден да разбере, че живееш ли сред вълци, сам ставаш такъв.
Независимо от меланхоличното време, вътрешната устойчивост на японския дух можеше да се усети в леката, оптимистична песен „Ринго но Ута“, която можеше да се чуе да се пее или тананика от хиляди хора, които възстановяваха физическите и емоционалните развалини от войната. Жестоките гладни зими бяха минало; пролетните наводнения и лошата реколта бяха останали назад; и в чужбина се усещаше, че светът е започнал да се поправя. Дори и във влажния март дърветата бяха започнали да се раззеленяват.
Когато пристигна сутринта в офиса си беше така благосклонно настроен, че дори намери някакво комично очарование в безсмислицата на надписа на вратата: SCAP/ CONCEN/SPHINX-FE/(N-CODE/D- CODE).
Умът му блуждаеше, когато започна да подрежда приетите съобщения от съветските окупационни сили в Манджурия, рутинна комуникация с елементарен код. Обикновено обработваше съобщенията, без да обръща внимание на съдържанието им, тъй като нямаше интерес към военните и политически игри на руснаците и американците. По тази причина чак след като беше започнал да се занимава с друг проблем изведнъж в съзнанието му проблесна важността на това, което беше прочел. Той дръпна листа от кутията и го прочете отново.
Генерал Кишикава беше изпратен в Токио от руснаците, за да бъде съден като военнопрестъпник от клас А.
ВАШИНГТОН
Водени от мис Суивън, четиримата мъже влязоха в асансьора и мълчаливо я наблюдаваха, докато поставяше магнитно кодираната карта в процепа, означен като „Етаж 16“. Арабският специализант по терористични акции с кодово име Хаман загуби равновесие, когато противно на очакванията асансьорът се спусна бързо в недрата на сградата. Той се блъсна в мис Суивън, която леко изписка.
— Извинете, мадам. Аз предполагах, че посоката от първия към шестнадесетия етаж ще е нагоре. Би трябвало да е така, математически погледнато, но…
Едно смръщване от страна на по-висшестоящия представител на ОПЕК го накара да млъкне и той насочи вниманието си към опънатия врат на мис Суивън.
Представителят на ОПЕК (с кодово име мистър Ейбъл) се чувстваше неудобно от глупостите, които дърдореше сънародникът му. Трето поколение възпитаник на Оксфорд, със семейство, което от дълги години се ползваше от културните привилегии на общуване с англичаните, мистър Ейбъл изпитваше презрение към това парвеню, син на козар, който сигурно се бе натъкнал на нефт, когато прекалено усърдно бе забивал колчето за палатката си.
Още повече го беше раздразнило това повикване, защото беше прекъснало една интимна среща и сега трябваше да се занимава с някакъв неясен проблем, забъркан без съмнение поради некомпетентността на сънародника му и на тези обесници от ЦРУ. И наистина, ако повикването не беше дошло от шефа на
