Генералът се приближи, влачейки крака и седна на един стол срещу Николай от другата страна на грубата маса. Когато повдигна очи, младият мъж беше потресен от вида на генерала. Беше очаквал, че ще има промени, но не чак толкова много.
Мъжът, седящ срещу него, беше стар, немощен и смален. Имаше нещо свещеническо в прозрачната кожа и в бавните, несигурни движения. Когато накрая заговори, гласът му беше мек и монотонен, като че ли това беше едно неимоверно усилие за него.
— Защо дойде, Нико?
— За да бъда с вас, сър.
— Разбирам.
Последва тишина, през която Николай не можеше да измисли какво да каже, а генералът нямаше какво. Накрая, с една дълга, треперлива въздишка, Кишикава-сан пое отговорността за разговора, защото не искаше Николай да се чувства неудобно от мълчанието.
— Изглеждаш добре, Нико. Добре ли си?
— Да, сър.
— Добре. Добре. С всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си. Мога да видя очите й в твоите. — Той слабо се усмихна. — Някой е трябвало да каже на вашата фамилия, че този особен зелен цвят е по-подходящ за древно стъкло, отколкото за човешки очи. Действа разсейващо.
Николай се насили да се усмихне.
— Ще трябва да говоря с някой офталмолог, сър, да види дали не може да поправи тази глупава грешка.
— Да. Направи това.
— Ще го направя.
— Направи го. — Генералът погледна настрани и като че ли за момент забрави за Николай. След това: — Така. И как я караш?
— Достатъчно добре. Работя за американците. Като преводач.
— Така ли? А те приеха ли те?
— Не ме забелязват, което е също толкова добре.
— Дори е по-добре.
Отново настъпи кратка тишина, която Николай беше готов да прекъсне с лек разговор, когато генералът повдигна ръка.
— Разбира се, че имаш въпроси. Ще ти разкажа нещата бързо и ясно, след което повече няма да ги обсъждаме.
Николай сведе глава в знак на съгласие.
— Както знаеш, бях в Манджурия. Разболях се — пневмония. Бях трескав и в кома, когато руснаците атакуваха болницата, в която лежах. Когато се съвзех, бях в превъзпитателен лагер, под постоянно наблюдение, без да мога да се възползвам от изхода, през който много от моите събратя офицери бяха успели да избегнат унижението на оцелелия и на превъзпитаването. Само няколко офицери бяхме пленени. Другите ги отведоха някъде и повече не чух за тях. Нашите завоеватели явно смятаха, че офицерите или не заслужават или не са способни на превъзпитаване. Предполагах, че и моята съдба ще е същата, и я очаквах с цялото спокойствие, на което бях способен. Но не. Изглежда, че руснаците решиха, че един превъзпитан генерал ще е нещо, заслужаващо да се покаже в Япония, предвид техните планове за бъдещето на нашата страна. Много… много… методи за превъзпитаване използваха. Но аз съм един упорит стар човек, който не се поддава лесно на превъзпитаване. Физическите се понасяха по-лесно — глад, безсъние, бой. Тъй като нямах живи роднини в Япония, те не можеха да използват емоционалния тормоз, с който превъзпитаваха другите. Мина много време. Може би година и половина. Трудно можеш да различиш сезоните, когато не виждаш светлината на деня и когато издръжливостта се измерва с още пет минути… още пет минути… Мога да издържа това още пет минути. — Генералът като че ли се изгуби в мислите си. След това някак стреснато продължи. — Понякога те загубваха търпение към мене и ми даваха почивка, като изпадах в безсъзнание. Така мина доста време. Месеците се измерваха с минути. След това, изведнъж, всички усилия за моето превъзпитаване се прекратиха. Естествено предположих, че ще ме убият. Но явно са имали нещо много по- унизително на ум. Бях почистен и дезинфекциран. Едно пътуване със самолет. Едно дълго пътуване с влак. Друго пътуване със самолет. И ето ме тук. Един месец бях държан, без да имам представа за техните намерения. След това преди две седмици, ме посети полковник Горбатов. Беше съвсем честен с мене. Всички окупатори бяха предложили някакви престъпници. Съветите нямаха какво да предложат, не можеха да участват пряко в международната машина на правосъдието. Не и преди да се появя аз. — Но, сър…
Кишикава-сан вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Реших, че няма да понеса това последно унижение. Но нямах възможност да се освободя. Нямах колан. Дрехите ми, както виждаш, са от здрав брезент, който нямам сила да разкъсам. Ям с дървена лъжица и купа. Разрешено ми е да се бръсна само с електрическа самобръсначка и само при строго наблюдение. — Генералът се усмихна мрачно. — Явно бях ценен за руснаците. Бяха загрижени да не ме изгубят. Преди десет дни спрях да ям. Беше по-лесно, отколкото можеш да си представиш. Заплашваха ме, но щом човек е решил да не живее повече, всички заплахи са напразни. И така… те ме занесоха на една маса и вкараха една гумена тръба в гърлото ми. И започнаха да ме хранят с течности. Беше отвратително… унизително… да ядеш и да повръщаш едновременно. Беше без достойнство. Така че обещах да ям. И ето ме тук.
През цялото време на това кратко обяснение погледът на генерала беше останал впит в грубата повърхност на масата.
Очите не Николай се изпълниха с парещи сълзи. Той се беше втренчил пред себе си, без да смее да мигне, за да не потекат надолу по бузите му, с което щеше да притесни своя баща — своя приятел.
Кишикава-сан си пое дълбоко въздух и вдигна поглед.
— Не, не. Няма смисъл в това, Нико. Пазачите гледат. Не им доставяй това удоволствие. — Той протегна ръка и потупа бузата на Николай с такава сила, че заприлича на поучителна плесница.
В този момент американският сержант се надигна, готов да защити своя сънародник, работещ за Сфинкс.
Но Николай разтърка лицето си с ръце, като че ли искаше да се отърве от умора, и с този жест се освободи от сълзите.
— Така! — каза Кишикава-сан с нова енергия. — Почти е дошло времето за цъфтежа на вишните при Киякава. Имаш ли намерение да ги посетиш?
Николай преглътна.
— Да.
— Това е хубаво. Надявам се, че окупационните сили не са ги отсекли, нали?
— Не физически. Генералът кимна.
— Имаш ли приятели, Нико?
— Аз… аз имам хора, които живеят с мене.
— Доколкото си спомням от едно писмо на Отаке-сан малко преди да умре, там при него е имало едно момиче, ученичка — съжалявам, но не мога да си спомня името й. Изглежда не си бил съвсем безразличен към красотата й. Виждаш ли я все още?
Николай се замисли преди да отговори.
— Не, сър, не я виждам.
— Надявам се, че не сте се скарали.
— Не. Не сме се скарали.
— Е, на твоята възраст чувствата идват и си отиват. Когато остарееш, ще разбереш, че се вкопчваш за някои от тях с отчаяние. — Усилието да води този лек разговор, за да накара Николай да се чувства удобно, като че ли изтощи Кишикава-сан. В действителност нямаше какво да каже, а след опита му през тези две години не желаеше и нищо да научи. Той сведе глава и се втренчи в масата, изпадайки в един цикъл, съставен от кратки мисли и спомени, подбрани от детството му, с които се беше научил да приспива въображението си.
В началото и Николай намери утеха в мълчанието. Но след това разбра, че те не са заедно в него, а сами и отдалечени. Той измъкна миниатюрната дъска за Го и пакета с метални камъни, и ги постави на масата.
