ушите си и започна да ги почиства, или по-скоро да разпределя равномерно мръсотията, използвайки палеца и показалеца си. Докато правеше това, той погледна с присвити очи младия човек, седящ срещу него. Горбатов беше далекоглед и без очила можеше да види по-добре момчешкото лице на Николай и необикновените зелени очи. — Така, значи сте приятел на генерал Кишикава? Приятел, който се е разтревожил за него?
— Да, полковник. Искам да му помогна, ако мога.
— Това е разбираемо. В края на краищата нали приятелите са за това?
— Или най-малкото бих искал да получа разрешение да го посетя в затвора.
— Да, разбира се, че ще искате. Това също е разбираемо. — Полковникът постави отново очилата си и сръбна от чая. — Вие говорите руски много добре, мистър Хел. С доста чист акцент. Били сте обучаван много внимателно.
— Не е въпрос на обучение. Майка ми беше рускиня.
— Да, разбира се.
— Никога не съм изучавал официално руски. Това беше един език, който научих още в люлката.
— Разбирам, разбирам. — В стила на Горбатов беше да остави другия да води разговора, да го накара да се разкрие, показвайки се винаги малко неубеден. Николай допусна тази прозрачна тактика да сработи, защото се беше уморил от преградите, от пътищата, които не водеха доникъде, и най-вече беше нетърпелив да научи нещо за Кишйкава-сан. Той предложи повече информация от необходимото, но дори и когато обясняваше усещаше, че историята, която разказва не приличаше на истинска. Това го караше да обяснява още по-внимателно, но добросъвестните му обяснения я караха да звучи още по-неправдоподобно.
— В моя дом, полковник, руският, френският, немският и китайският, всички те бяха моите езици още от люлката.
— Сигурно ви е било неудобно да спите в такава претъпкана люлка.
Николай се опита да се засмее, но усети, че звукът е тънък и неубедителен.
— Но, разбира се — продължи полковникът, — вие говорите също и английски? — Въпросът беше зададен на английски със слаб акцент.
— Да — отговори Николай на руски. — Също и японски. Но тях съм ги учил.
— Искате да кажете: не са от люлката.
— Точно това искам да кажа. — Николай веднага съжали за крехкото звучене на гласа си.
— Виждам. — Полковникът се облегна назад на стола и погледна Николай с искрица хумор в дръпнатите монголоидни очи. — Да, много добре образован. И предразполагащо млад. Но независимо от вашите люлчени и следлюлчени езици вие сте американец, нали, мистър Хел?
— Аз
— Но сте показали американска карта за самоличност долу на пропуска.
— Разполагам с тази карта заради работата си.
— Да, разбира се. Виждам. Но доколкото си спомням, моят въпрос беше не за кого работите — ние вече знаем това — а каква е вашата националност. Вие сте американец, нали така?
— Не, полковник. Не съм.
— Тогава какъв сте?
— Е, предполагам, че съм повече японец, отколкото всичко друго.
— О-о? Бихте ли ме извинили, ако забележа, че приличате на всичко друго, но не и на японец.
— Майка ми беше рускиня, както ви казах. Баща ми беше германец.
— Ах! Това изяснява всичко. Типични японски прародители.
— Не виждам какво значение има от каква националност съм!
— Не е важно това, че вие не виждате смисъла. Моля, отговорете ми.
Студенината на тона накара Николай да охлади малко нарастващия си гняв и раздразнение. Той пое дълбоко въздух. — Роден съм в Шанхай. Дойдох тук по време на войната — под покровителството на генерал Кишикава — който беше приятел на семейството.
— Тогава на коя страна сте гражданин?
— На никоя.
— Предполагам, че това е доста неудобно за вас.
— Да, така е. Беше ми много трудно да си намеря работа, за да се изхранвам.
— Сигурен съм, че е било така, мистър Хел. И разбирам, че сигурно сте готов да направите почти всичко, за да запазите службата и парите.
— Полковник Горбатов, аз не съм агент на американците. Аз работя за тях, но не съм техен агент.
— Вие правите някакво разграничаване, което, трябва да призная, не мога да разбера.
— Но защо ще им е на американците да разпитват генерал Кишикава? Каква причина могат да имат, за да си създадат такъв труд да се свържат с един офицер, известен само с административната си кариера?
— Точно това се надявам да ми изясните, мистър Хел. — Полковникът се усмихна.
Николай се надигна.
— Разбирам, че на вас този разговор ви доставя по-голямо удоволствие, отколкото на мене. Не би трябвало да губя повече от ценното ви време. Предполагам, че ви очакват купища документи, нетърпящи отлагане.
Горбатов високо се засмя.
— Не съм чувал подобен тон от години! Не само култивираното звучене на дворцовия руски, но и тази имитация на презрение! Това направо е чудесно! Седнете, млади човече. Седнете. И ми кажете защо искате да видите генерал Кишикава.
Николай се отпусна на неудобния стол, чувствайки се изпразнен.
— Много по-просто е от това, което ви се иска да бъде. Кишикава-сан е приятел. Почти баща. Сега той е сам, без семейство, и в затвора. Трябва да му помогна, ако мога. Най-малкото, трябва да го видя… да говоря с него.
— Един елементарен жест на синовна почит. Напълно разбираемо. Сигурен ли сте, че не искате чаша чай?
— Съвсем сигурен, благодаря ви. След като напълни отново чашата си, полковникът отвори един плик и погледна вътре. Николай предположи, че подготовката на този документ беше причината за тричасовото му чакане в помещенията на съветските окупационни сили. — Разбрах, че притежавате също документи за самоличност, които ви представят като гражданин на СССР. Все пак това е доста необичайно и бих ли могъл да получа обяснение?
— Вашите източници на информация са доста добри. Полковникът повдигна рамене.
— Средно добри.
— Имах приятел — една жена — която ми помогна да си намеря работа при американците. Тя беше тази, която ми осигури американската карта за самоличност…
— Извинете ме, мистър Хел. Изглежда, че този следобед не се изразявам достатъчно ясно. Не ви питах за американските ви документи. Вашата руска карта за самоличност е тази, която ме интересува. Ще ме извините ли, ако съм бил неясен?
— Опитвах се да ви обясня точно това.
— О-о, извинете ме тогава.
— Бях започнал да ви казвам, че тази жена реши, че мога да си навлека неприятности, ако американците разберат, че не съм техен гражданин. За да се избегне това, тя успя да извади документи и за руска националност, така че да мога да ги покажа на някой любопитен американски военен полицай.
— И колко често ви се е налагало да вършите това?
— Нито веднъж.
— Не може да се каже, че тази честота си е заслужавала усилията. И защо непременно руснак? Защо не сте се спрели на някаква друга националност, избрана от вашата препълнена люлка?
— Както сам забелязахте, не приличам много на азиатец. А отношението на американците към германците едва ли може да се нарече приятелско.
— Докато, от друга страна, отношението им към руснаците е покровителствено и съжалително. Така ли?
