— Разбира се, че не. Но те не ви вярват и се страхуват от вас и по тези причини не обичат да се замесват със съветски граждани.
— Тази ваша приятелка е била много проницателна. Кажете ми защо е употребила толкова много усилия във ваша полза? Защо е поела такъв риск?
Николай не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор.
— Ах, да, — каза полковник Горбатов. — Мис Гудбода беше попреминала малко младостта си.
Николай пламна от гняв.
— Вие сте знаели всичко за това!
Горбатов намести очилата си и възобнови подигравателната си усмивка.
— Знам някои неща. За мис Гудбоди, например. И за вашето домакинство в района Асакуса. Боже, боже. Две млади дами да споделят леглото ви? Разточителна младост! И знам, че майка ви е била графиня Александра Ивановна. Да, наистина знам някои неща за вас.
— И ми повярвахте още от самото начало, нали? Горбатов повдигна рамене.
— По-точно ще бъде да се каже, че повярвах на подробностите, с които разкрасихте историята си. Знам, че сте посетили капитан Томас от военно криминалното съдилище миналия… — той погледна в папката, — …миналия четвъртък сутринта в седем и тридесет. Предполагам, че той ви е казал, че не може да направи нищо за случая на генерал Кишикава, който освен че се е провинил срещу човечеството, е също единственият офицер с висш ранг от Японската императорска армия, оцелял в строгостта на превъзпитателните лагери и следователно е една фигура, която има стойност за нас от гледна точка на престиж и на пропаганда. Опасявам се, че не можете да направите нищо за генерала, млади човече. И ако продължавате да настоявате, опасявам се, че ще предизвикате американското разузнаване — едно название, показателно по-скоро за това, което търсят, а не за това, което притежават. И след като моят съюзник и брат по оръжие, капитан Томас, не е могъл да направи нищо за вас, тогава със сигурност и аз не мога да направя нищо. Той, в края на краищата, представлява защитата. Аз представлявам обвинението. Наистина ли сте сигурен, че не искате чаша чай?
Николай се хвана за сламка.
— Капитан Томас ми каза, че ми трябва вашето разрешение, за да посетя генерала.
— Вярно е.
— Е?
Полковникът извъртя стола си към прозореца и почука предните си зъби с показалеца, докато наблюдаваше виелицата навън.
— Сигурен ли сте, че той би искал да го посетите, мистър Хел? Говорил съм с генерала. Той е много горд мъж. Може би няма да му е приятно да го видите в сегашния му вид. Той се е опитал два пъти да се самоубие и сега е под много строго наблюдение. Сегашното му състояние е деградиращо.
— Трябва да се опитам да го видя. Аз му дължа… много.
Полковникът кимна, без да се обръща. Изглеждаше унесен в свои мисли.
— Е? — попита Николай след известно време. Горбатов не отговори.
— Мога ли да посетя генерала?
С отдалечен и беззвучен глас полковникът каза:
— Да, разбира се. — Той се усмихна. — Веднага ще го уредя.
Въпреки че беше притиснат от всички страни в претъпкания вагон, Николай се чувстваше самотен потънал в своите съмнения и объркване. През пролуките между хората можеше да види как преминава градът, мрачен и безцветен под оловносивото небе.
Имаше една неуловима заплаха в беззвучния тон на Горбатов, когато му даде разрешение да посети Кишикава-сан и през цялата сутрин Николай се беше чувствал унижен и безсилен срещу лошото си предчувствие. Може би полковник Горбатов щеше да излезе прав, като каза, че посещението все пак нямаше да е проява на любезност. Но как щеше да остави генерала сам да посрещне предстоящото дело и унижение? Това щеше да е една проява на безразличие, която не би си простил никога. За свое собствено успокоение ли отиваше в затвора Сугамо? Нима мотивите му бяха напълно егоистични?
На спирка Комагоне, една спирка преди затвора, Николай изпита изведнъж желание да слезе от влака — да се върне в къщи или поне да се поразходи малко, за да реши какво да прави. Но това предупреждение за оцеляване дойде твърде късно. Преди да успее да си пробие път до вратата, тя шумно се затвори и влакът тръгна. Беше сигурен, че трябваше да слезе. Но още по-сигурен беше, че трябваше да свърши това, което бел започнал.
Полковник Горбатов беше проявил щедрост; беше уредил на Николай един час свиждане с Кишикава- сан. Не сега, когато Николай седеше в студената стая за посещения, вперил поглед в олющената зелена боя на стените, той се чудеше с какво щеше да запълни цял един час. До вратата стояха един японски пазач и един американски военен полицай, които не си обръщаха внимание. Японецът беше втренчил поглед в пода пред себе си, а американецът изцяло беше зает със задачата да скубе косми от носа си. Преди да бъде допуснат до стаята за посещение, Николай беше претърсен много щателно в предверието. Оризовите кексове, които беше донесъл увити в хартия, му бяха взети от американския военен полицай, който сметна Николай за американец, по силата на неговата карта за самоличност, и му обясни:
— Съжалявам, приятел. Но не можеш да внасяш кльопачка със себе си. Този — как му беше името — а бе, японският генерал — той се опита два пъти да се самоубие. Не можем да поемем риска за отрова или нещо такова. Схващаш ли?
Николай каза, че схваща. Той се пошегува с американеца, разбирайки, че ако иска да помогне на генерал Кишикава трябва да е в добри отношения с властите.
— Да, знам какво искаш да кажеш, сержант. Понякога се чудя как изобщо оцеляха някои японски офицери, като знаем наклонността им към самоубийства.
— Прав си. И ако нещо се случи с този тип, ще ми разпорят задника. Хей! Какво по дяволите е това? — Сержантът беше хванал една малка магнитна дъска за Го, която Николай реши да вземе в последната минута, в случай че няма какво да си кажат и смущението продължи прекалено дълго.
Николай повдигна небрежно рамене.
— О, една игра. Нещо като японски шах.
— О, да?
Японският пазач, който беше наясно със своята незначителност в случая, беше доволен, че може да каже на своя американски противник, че това наистина е една японска игра.
— Е, не знам, приятел. Не знам дали можеш да вземеш това с тебе.
Николай отново повдигна рамене.
— От теб зависи, сержант. Мислех, че ще мога да го използвам, за да убия времето, ако генералът не е склонен да разговаря.
— О-о? Ти говориш японски?
Войникът употреби една дума, взета от корейския език, която Николай така и не разбра защо беше влязла във военния речник на американците като унизително наименование за всички азиатци.
— Да, говоря японски. — Николай нарочно наблегна на последната дума. — Сигурно си забелязал от картата ми за самоличност, че работя за Сфинкс. — Той погледна настоятелно към сержанта и леко помръдна глава в посока на японския пазач, показвайки, че не би искал да навлиза в подробности при тези противникови уши наоколо.
Войникът се намръщи в усилията си да мисли, след което конспиративно кимна.
— Аха, разбирам. И аз се чудех за какво ли един американец ще посещава този човек.
— Работата си е работа.
— Правилно. Е, предполагам, че всичко е наред. Какво лошо може да има в една игра? — Той върна миниатюрната дъска за Го и поведе Николай към стаята за посещение.
Пет минути по-късно вратата се отвори и генерал Кишикава влезе, последван от двама пазачи, още един японец и един руснак с неподвижно, месесто лице на славянски селянин. Николай се надигна, за да поздрави, а двамата нови пазачи заеха мястото си до стената.
Когато Кишикава-сан се приближи, Николай автоматично направи един лек поклон с глава в израз на синовна почит, който не остана незабелязан от японските пазачи, които си размениха бързи погледи, но не казаха нищо.
