Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

— Имаме на разположение един час, сър. Кишикава-сан върна мислите си към действителността.

— Какво? Ах, да. О, една игра. Това наистина можем да го направим заедно безболезнено. Но аз не съм играл от дълго време и няма да съм интересен противник за тебе, Нико.

— Аз също не съм играл след смъртта на Отаке-сан, сър.

— О? Така ли?

— Да. Опасявам се, че всички години, прекарани в обучение са загубени.

— Не, това е нещо, което човек не може да загуби. Научил си се да се концентрираш силно, да улавяш неуловимото, да имаш усещане за абстрактното, да се разграничаваш от ежедневните неща. Това не е загуба. Нека да поиграем.

По инерция, припомняйки си техните първи дни заедно и забравяйки, че сега Николай е значително по- добър играч, генерал Кишикава предложи два камъка предимство, което Николай, разбира се, прие. За известно време играта им беше объркана и посредствена. Те използваха играта само за да изразходват умствената енергия, която в противен случай щеше да ги измъчва със спомени и с мисли за предстоящите неща. Накрая генералът вдигна поглед и се усмихна, въздъхвайки.

— Това не е добре. Играх лошо и съм извадил всички аджи от играта.

— Същото съм направил и аз. Кишикава-сан кимна.

— Да. Същото си направил и ти.

— Можем да играем отново, ако искате, сър. По време на следващото ми посещение. Може би ще играем по-добре.

— О? Нима имаш разрешение да ме посетиш отново?

— Да. Полковник Горбатов е уредил да мога да дойда и утре. След това… ще му се помоля отново и ще видим.

Генералът поклати глава.

— Той е много хитър човек, този Горбатов.

— Защо смятате така, сър?

— Успя да премахне моя „камък убежище“ от дъската.

— Сър?

— Защо мислиш, че ти е разрешил да дойдеш, Нико? От съчувствие? Разбираш ли, след като ме лишиха от всички начини да се освободя с една достойна смърт, аз реших, че ще посрещна делото с мълчание, едно по възможност най-достойно мълчание. Нямах никакво намерение, опитвайки се да спася себе си, да злепоставя приятели и началници, както постъпиха някои други. Смятах да откажа да говоря изобщо и да приема присъдата им. Това не би доставило никакво удоволствие на Горбатов и сътрудниците му. Щяха да останат измамени и пропагандната стойност на техния единствен военнопрестъпник щеше да стане нищожна. Аз бях прекрачил границите на техните възможности за наказание или за снизхождение. Липсваха им някакви емоционални заложници, защото, доколкото им беше известно, семейството ми беше загинало по време на масираната бомбардировка над Токио. Тогава… тогава съдбата им изпрати тебе.

— Мене, сър?

— Горбатов е бил достатъчно схватлив, за да разбере, че ти няма да изложиш на опасност деликатното си положение в окупационните сили с опитите си да ме посетиш, освен ако не държиш на мене и не ме обичаш. И той е предположил — съвсем вярно — че и аз храня същите чувства към тебе. Така че сега той вече има на разположение един емоционален заложник. Той ти е позволил да дойдеш тук да ме видиш, за да разбера аз, че сега ти си му в ръцете. И той наистина те държи в ръцете си, Нико. Ти си необикновено уязвим. Нямаш националност, няма консулство, което да те защити, нямаш приятели, които да се погрижат за тебе, и живееш с подправени документи. Той ми каза всичко това. Опасявам се, че той е „обкръжил жеравите в техните гнезда“, сине мой.

Казаното от Кишикава-сан започна да придобива смисъл за Николай. Цялото време и усилие, което беше употребил, за да се свърже с генерала, цялата отчаяна борба срещу чиновническата незаинтересованост, беше довело до това, че бе свалил защитната броня на генерала. Той не беше утеха за Кишикава-сан, той беше оръжие срещу него. Николай почувства една смесица от гняв, срам, ярост, самосъжаление и мъка за Кишикава-сан.

Очите на генерала се присвиха в една равнодушна усмивка.

— Това не е твоя грешка, Нико. Нито пък моя. Само съдба. Няма да говорим повече за това. Ще играем пак, когато дойдеш, и ти обещавам, че ще ти предложа една по-добра игра.

Генералът стана и се отправи към вратата, където изчака японските и руските пазачи да го придружат. Те го оставиха да стои там, докато Николай не кимна на американския полицай, който в отговор кимна на другите.

Известно време Николай остана неподвижен, събирайки с върха на пръстите си металните камъни от дъската.

Американският сержант се приближи и попита с тих, конспиративен глас:

— Е? Разбра ли това, което искаше?

— He — каза отнесено Николай. След което малко по-твърдо: — Не, но ще си поговорим пак.

— Ще опиташ да го размекнеш с тази тъпа японска игра отново, така ли?

Зелените очи на Николай станаха ледени. Чувствайки се неудобно под този поглед, военният полицай започна да обяснява:

— Искам да кажа… е, нали това е като шаха или нещо подобно?

Искайки да покаже презрението си към всички западни неща, Николай отговори:

— За западния шах Го е това, което е философията за двойното счетоводство.

Но тъпотата сама по себе си е една защита както срещу наказанието, така и срещу напредъка. Отговорът на сержанта беше честен и наивен:

— Без майтап?

Остър като иглички дъжд падаше върху лицето на Николай, докато стоеше на Моста на зората, загледан в сивото, размазано от мъглата туловище на казармите Ичигая. По фасадата му светеха редици прозорци, показвайки, че делата срещу японските военнопрестъпници са в ход. Той се облегна на парапета. Погледът му беше разфокусиран, ледена вода се стичаше надолу по косата и лицето му. Първата му мисъл, след като напусна затвора Сугамо, беше да отиде при капитан Томас и да го помоли за помощ срещу изнудването от страна на Горбатов. Но още докато беше възникнала идеята, той разбра безсмислието й, тъй като отношението на американците към японските лидери беше същото като това на руснаците.

След като слезе от трамвая, той се полута без посока под дъжда след което спря на моста, за да се опита да събере мислите си. Това беше преди половин час, а той все още не можеше да намери сили да действа, зашеметен от чувствата, които изпитваше, една комбинация от бурна ярост и омаломощаваща безпомощност.

Яростта му беше породена от обич към приятеля и от синовна почит, но беше примесена и с малко самосъжаление. Мъчителна беше мисълта, че той се явяваше средството, с което Горбатов щеше да отнеме достойнството на мълчанието на Кишикава-сан. Ироничната несправедливост на това го зашеметяваше. Николай беше млад и все още смяташе, че Съдбата действа по някакви справедливи принципи; че кармата е система, а не средство.

Докато стоеше на моста под дъжда, го нападна самосъжаление и естествено му хрумна идеята за самоубийство. Мисълта как щеше да отнеме на Горбатов основното му оръжие, беше много успокоителна, докато не разбра, че жестът му нямаше да има смисъл. Те нямаше да кажат на Кишикава-сан за неговата смърт; щяха да му кажат, че Николай е задържан като заложник в замяна на неговото съдействие. И най- вероятно, след като Кишикава-сан се опозореше, като направеше признания и издадеше съучастниците си, те щяха да му нанесат последния удар, като му кажат, че през цялото време Николай е бил мъртъв и той напразно е паднал толкова ниско.

Един порив на вятъра запрати ледения дъжд в лицето му. Усети как го заливат вълни на безпомощност. Олюля се и сграбчи парапета. След това с потръпване си спомни една ужасна мисъл, която беше преминала през главата му по време на разговора с генерала. Кишикава-сан беше разказал за опита му да умре от глад и отвратителното унижение да бъде хранен насила през тръба, напъхана в съпротивляващото се гърло. В този момент една мисъл премина в съзнанието на Николай, че ако е бил с генерала по време на това унижение, то той е щял да му помогне да намери смъртта. Пластмасовата карта за самоличност би била