повдигна глава и погледна към Николай. Една лека усмивка се беше появила в ъглите на устните му. След което отново се обърна и се загледа в сивата сцена зад прозореца.
Докато Николай продължаваше да говори тихо, американският сержант беше зает да измъква нещо между зъбите си, но Николай усещаше известно напрежение у по-схватливия от двамата японски пазачи, който явно беше объркан и смутен от тона на разговора. Изведнъж руският „пазач“ скочи напред с вик. Беше закъснял.
От шест часа Николай беше в стаята за разпит, след като се беше предал без борба и обяснения на смаяните и смутени и по тази причина — доста груби пазачи. В беса си американският сержант го беше ударил два пъти с палката си — веднъж по рамото и втори път по лицето, при което му беше разцепил веждата. Болката не беше силна, но кръвта течеше обилно и Николай страдаше от цялата недостойна бъркотия.
Изплашени от последствията за тях, че бяха позволили да убият затворника пред очите им, пазачите засипаха Николай със закани, след което извикаха лекаря на затвора. Когато нервният и притеснен японски лекар се появи, той установи, че с нищо не може да помогне вече на генерала, чиито нерви бяха мъртви секунди след удара на Николай, а тялото му — минута след това. Клатейки глава и смучейки въздух между зъбите си, като че ли поучаваше непослушно дете, лекарят се погрижи за разцепената вежда на Николай, чувствайки се облекчен, че може да свърши нещо в рамките на своята компетентност.
Двама нови пазачи дойдоха да пазят Николай, докато останалите отидоха да докладват на началниците си, опитвайки се да представят случая така, че те да изглеждат невинни, а другите — некомпетентни и коварни.
Когато сержантът от военната полиция се върна, го придружаваха трима други от същата националност. Нямаше японци, нямаше руснаци. С Николай щяха да се заемат американците.
В мрачна тишина Николай беше претърсен и съблечен, след което го облякоха в същата груба усмирителна риза, която носеше генералът. Отведоха го бос и с оковани на гърба ръце в една гола стая за разпит от другата страна на коридора, където го настаниха на метален стол, занитен за пода.
За да укроти въображението си, Николай се съсредоточи върху една партия, играна на състезание между майстори на Го, игра, която беше запаметил като част от обучението му при Отаке-сан. Той си припомни разположението на камъните и започна да играе ту едната, ту другата страна, като преценяваше заплетените места. Значителното усилие, което наложи на паметта и на концентрацията си, му помогна да се разграничи от чуждия, хаотичен свят около себе си.
Зад вратата се чуха гласове, след това звук от отключване и трима мъже влязоха в стаята. Единият беше сержантът от военната полиция, който методично бе почиствал зъбите си, когато Кишикава-сан умря. Вторият беше един плещест мъж в цивилни дрехи, чиито свински очички имаха нервния поглед на повърхностна интелигентност, примесена с материалистична безчувственост, който често можеше да се види у политици, филмови продуценти и търговци на коли. Третият, с пагони на майор на раменете, беше изправен, силен мъж, с безцветни широки устни и провиснали долни клепачи. Точно той седна на стола срещу Николай, цивилният широкоплещест мъж застана зад него, а сержантът се изправи близо до вратата.
— Аз съм майор Реймънд. — Офицерът се усмихна. Гласът му звучеше някак плоско, един метален, челюстен звук, характерен за определени области, но с придобито облагородяване. Глас, който човек свързва с говорителките по радиото.
В момента, в който те се появиха, Николай точно беше стигнал до един ход, в който имаше елемент на
— Какво казахте?
— Аз съм майор Даймънд, от службата за разузнаване.
— О-о? — Незаинтересоваността на Николай не беше престорена.
Майорът отвори дипломатическото си куфарче и извади три напечатани листа, закрепени заедно.
— Ако само подпишете това признание, ще приключим бързо с всичко.
Николай погледна към документите.
— Не съм сигурен, че искам да подпиша каквото и да е.
— Даймънд присви раздразнено устни.
— Отричате, че сте убили генерал Кишикава?
— Нищо не отричам. Помогнах на своя приятел да се освободи от… — Николай се прекъсна. Какъв смисъл имаше да обяснява на този човек нещо, което неговата меркантилна култура не би могла да възприеме? — Майоре, не виждам никакъв смисъл да продължаваме този разговор.
Майор Даймънд погледна към едрия мъж зад стола на Николай, който се наведе напред и каза:
— Слушай, ще направиш по-добре, ако подпишеш признанието. Знаем всичко за твоята дейност в полза на червените.
Николай не си направи труда да погледне към него.
— Нима искаш да ни кажеш, че не си бил във връзка с полковник Горбатов? — настоя цивилният.
Николай пое дълбоко въздух и не отговори. Беше прекалено сложно да обяснява, а и нямаше никакво значение дали ще разберат или не.
Цивилният хвана Николай за рамото.
— Загазил си здравата, момче! По-добре подпиши тези документи или…
Майор Даймънд се намръщи и поклати рязко глава. Цивилният отпусна хватката си. Майорът постави ръце на коленете си и с безпокойство и съжаление се наведе към Николай.
— Нека се опитам да ти обясня всичко. Предполагам, че точно сега си объркан и това е напълно естествено. На нас ни е известно, че зад убийството на генерал Кишикава стоят руснаците. Ще ти призная, че не знаем защо. Това е едно от нещата, за което искаме да ни помогнеш. Ще ми разрешиш да бъда напълно откровен с тебе. Знаем, че от известно време работиш за руснаците. Знаем, че са те внедрили с подправени документи в най-чувствителното място на Сфинкс/ФЕ. У тебе беше намерена освен американската и руска карта за самоличност. Знаем също, че майка ти е била комунистка, а бащата ти нацист; че по време на войната си бил в Япония; и че контактите ти включват военни от японското правителство. Един от тях е бил Кишикава. — Майор Даймънд поклати глава и се облегна. — Както виждаш знаем доста работи за тебе. И се опасявам, че всичко е твърде изобличаващо. Това имаше предвид колегата ми, като ти каза, че здравата си загазил. Може би ще мога да ти помогна… ако се съгласиш да ни съдействаш. Какво ще кажеш?
Николай беше зашеметен от липсата на смисъл във всичко това. Кишикава-сан беше мъртъв. Беше постъпил както един син трябваше да постъпи. Беше готов да понесе наказанието. Останалото нямаше значение.
— Отричаш ли това, което казах? — попита майорът.
— Имате на разположение доста факти, майоре, и от тях сте направили невъзможни изводи.
Устните на Даймънд се присвиха.
— Информацията ни идва от самия полковник Горбатов.
— Разбирам. — Значи Горбатов искаше да го накаже за това, че измъкна плячката изпод носа му, предоставяйки на американците известни полуистини и оставяйки ги да свършат мръсната работа. Каква типична славянска двуличност и поквара.
— Разбира се — продължи Даймънд, — ние не вземаме всичко казано от руснаците за чиста монета. Затова искаме да ти дадем възможност да ни разкажеш твоята история.
— Няма никаква история. Цивилният докосна отново рамото му.
— Отричаш, че си познавал генерал Кишикава по време на войната?
— Не.
— Отричаш ли, че той беше част от японската военно индустриална машина?
— Той беше войник. — По-точният отговор щеше да бъде, че той беше воин, но това различие едва ли щеше да означава нещо за американците с техния меркантилен манталитет.
— Отричаш ли, че си бил близък с него?
— Не.
