Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

едно достатъчно средство, ако се използват методите на „гол/убивам“. Всичко щеше да свърши за секунда.12

Представата как освобождава Кишикава-сан от капана на живота, беше преминала бързо през съзнанието на Николай и той я беше отхвърлил като ужасяваща. Не сега, в дъжда, пред вида на тази машина за расово отмъщение — съдилището за военни престъпници, идеята се появи отново и този път се задържа. Беше несправедливо, че съдбата искаше от него да убие единствения си близък човек. Но една достойна смърт беше единственият подарък, който можеше да предложи. И той си припомни една старинна пословица: „Кой трябва да направи невъзможното? Този, който може.“

Това естествено щеше да бъде неговото последно действие. Той щеше да си навлече цялата им ярост и разочарование и те щяха да го накажат. Очевидно, самоубийството би било по-лесният изход за Николай, отколкото да помогне на Кишикава-сан да умре. Но това щеше да бъде безсмислено… и егоистично.

Докато вървеше към спирката на метрото, Николай усещаше една студена топка в стомаха си, но се беше успокоил. Най-накрая беше намерил пътя.

Нямаше сън тази нощ. Николай се отказа и от компанията на жизнените сестри Танака, чиято селска енергия изглеждаше като част от някакъв друг свят на светлина и надежда, който по тази причина му се струваше банален и дразнещ.

Останал сам в тъмнината на стаята, която водеше към една малка градинка, той коленичи до мангала с въглища, облечен в подплатено кимоно. Плъзгащите се врати бяха отворени, за да може да чува шума на дъжда по листата на растенията. На два пъти се опита да осъществи едно мистично прехвърляне, но съзнанието му беше прекалено силно изпълнено със страх и омраза, за да му позволи да прекрачи прага. Въпреки че не би могъл да го знае в този момент, Николай вече никога нямаше да може да намери пътя към малката планинска поляна, където можеше да бъде едно цяло с тревата и слънчевата светлина. Събитията, които щяха да последват, щяха да поставят една непреодолима бариера от омраза, която щеше да му препречи пътя към екстаза.

Рано сутринта мистър Ватанабе намери Николай все още коленичил в градинската стая, без да забележи, че дъждът беше спрял и беше последван от силен студ.

Мистър Ватанабе затвори плъзгащите се врати и запали мангала, като мърмореше непрекъснато за небрежните млади хора, които щяха да заплатят за глупостта си със здравето си.

— Бих искал да поговоря с вас и мисис Шимура — каза Николай с тон, който прекъсна потока от доброжелателно недоволство на мистър Ватанабе.

Един час по-късно, след лека закуска, те тримата коленичиха около една кръгла маса, върху която беше поставен нотариалният акт за къщата и един свободно написан документ, с който Николай разделяше по равно между тях двамата цялата си собственост. Той ги информира, че ще ги напусне късно следобед и вероятно няма да се върне повече. Може да имат трудности; може непознати хора да им задават въпроси и да им усложнят живота за известно време; но след това най-вероятно никой повече няма да се интересува от малкото им домакинство. Николай нямаше много пари, защото почти всичко, което печелеше, се похарчваше. Малкото, което му беше останало, беше поставил на масата. Ако двамата не успееха да спечелят достатъчно, за да преживяват, той им разрешаваше да продадат къщата и да използват парите както решат. Мисис Шимура беше тази, която настоя да заделят нещо като зестра за сестрите Танака.

Когато всичко беше уточнено, те седнаха да пият чай и да уточнят подробностите. Николай се беше надявал, че няма да изпаднат в неловко мълчание, но много скоро изчерпаха ежедневните проблеми и нямаше какво повече да си кажат.

Един основен недостатък на японците е тяхната невъзможност да изразяват искрено емоциите си. Някои се опитват да прикрият чувствата си със стоическо мълчание или зад преграда от любезност. Други ги прикриват, изпадайки в крайности.

Мисис Шимура беше тази, която се скри зад мълчание, а мистър Ватанабе се разплака неудържимо.

Със същите извънредни мерки за сигурност както вчера, четиримата пазачи бяха застанали около вратата на малката стая за посещения. Двамата японци изглеждаха напрегнати и притеснени; американският сержант се прозяваше отегчен; а масивният руснак изглеждаше замечтан, какъвто най- вероятно не беше. Още в началото на разговора си с Кишикава-сан, Николай беше проверил дали пазачите разбират японски. Беше ясно, че американецът не знаеше, но не беше сигурен за руснака, затова направи едно глупаво изявление и видя как челото му леко се намръщи. Когато премина на френски, беше ясно, че японците не разбират, но не и руснакът. Изглежда не беше обикновен войник, въпреки лъжещата славянска леност. Трябваше да намери друг код, с който да разговарят, и той избра криптографията на Го, като припомни на генерала, изваждайки малката магнитна дъска, как Отаке-сан винаги използваше идиомите от своята любима игра, когато трябваше да обсъжда нещо важно.

— Искате ли да продължим играта, сър? — попита Николай. — Ароматът се развали. Аджи га варуи.

Кишикава-сан погледна озадачено. Имаше само четири или пет разигравания в играта. Това беше странно.

Три разигравания минаха, преди генералът да започне да се досеща какво искаше да му каже Николай. Той реши да провери. — Струва ми се, че играта достигнала коригатачи, аз съм в неподвижна позиция, без да имам свобода за развитие.

— Не съвсем, сър. Виждам една възможност за сабаки13, но, разбира се, вие можете да изберете хама.

— Това не е ли опасно за тебе? Това не е ли ситуация ко?

— По-скоро утвгае. Но аз не виждам друга възможност за вашата чест и за моята.

— Не, Нико. Ти си много мил. Не мога да приема жеста. Една подобна игра може да бъде много опасна за тебе.

— Аз не ви искам разрешение. Не бих могъл да ви поставя в такова невъзможно положение. Решил съм как ще играя и ви обяснявам разположението. Те вярват, че имат тсуро но сугомури. В действителност, разполагат със секи. Те възнамеряват да ви притиснат до стената със шичо, но аз имам предимството да бъда вашия шичо атари.

С края на окото си Николай забеляза как единият от японските пазачи се намръщи. Изглежда, че познаваше малко играта и беше забелязал, че разговорът е безсмислен.

Николай протегна ръка над дървената маса и я постави върху ръката на генерала.

— Втори татко, играта ще свърши след две минути. Позволи ми да те водя.

Сълзи на благодарност се появиха в очите на генерала. Той изглеждаше още по-слаб, едновременно много стар и като малко дете.

— Но аз не мога да позволя…

— Ще действам без разрешение, сър. Реших да бъда непослушен от обич. Дори не търся и вашата прошка.

След известен размисъл Кишикава-сан кимна. Една лека усмивка присви очите му и по една сълза се търкулна от двете страни на носа му.

— Води ме тогава.

— Обърнете главата си и погледнете през прозореца, сър. Навсякъде е мрачно и влажно, но много скоро сезонът на вишните ще бъде отново тук.

Кишикава-сан извърна глава и се загледа спокойно през правоъгълния прозорец във влажното сиво небе. Николай извади един графитен молив от джоба си и леко го стисна между пръстите си. Докато говореше, той беше съсредоточил вниманието си във врата на генерала, където една вена пулсираше под прозрачната кожа.

— Спомняте ли си как се разхождахме под цветовете в Киякава, сър? Мислете за това. Спомнете си как години преди това сте се разхождали със своята дъщеря, мъничката й ръка във вашата. Спомнете си как сте се разхождали покрай същите брегове с вашия баща, малката ви ръка в неговата. Концентрирайте се върху тези неща.

Генералът сведе глава и настрои съзнанието си, докато Николай продължаваше да говори, успокоителният тон на гласа му беше по-важен от съдържанието на думите. След няколко мига генералът