Льо Каго вдигна контейнера на рамо и тръгна по нестабилната повърхност, намирайки бързо пътя, който явно вече познаваше, и избягвайки неустойчивите камъни, които можеха да предизвикат лавина. Свивайки и разпускайки ръце, за да им възвърне притока на кръв, Хел следваше точно стъпките му, тъй като Льо Каго познаваше коварния и нестабилен конус по-добре от него. Старият баскски поет беше прекарал долу вече два дни, приготвяйки базовия лагер в основата на конуса и предприемайки смели походи в малките пещери и галерии, които излизаха от главната камера. Повечето от тях завършваха с блокове и слепи стени или бяха прекалено тесни за проникване.
Льо Каго забърника в контейнера, който Хел беше спуснал със себе си.
— Какво е това? Обеща да донесеш бутилка „Изара“! Само не ми казвай, че си я изпил по пътя надолу! Ако си направил такова нещо, ще трябва да те нараня, което ще ми причини известна мъка, защото ти си добър мъж, независимо от лошия ти късмет при раждане. — Льо Каго беше убеден, че всеки, който е бил толкова некъсметлия да не се роди баск, страда от трагична генетична грешка.
— Там някъде е — каза Хел, докато лягаше на една плоска скала. Въздъхна с болезнено удоволствие, когато свитите му мускули започнаха да се отпускат.
През последните четиридесет часа, докато Льо Каго се занимаваше с базовия лагер и предприемаше леки периферни проучвания, Хел беше извършил единадесет спускания и качвания през шахтата на пещерата, донасяйки долу храна, оборудване, найлоново въже и сигнални ракети. Това, от което се нуждаеше най-много в момента, бяха няколко часа сън, които можеше да си позволи по всяко време в постоянната тъмнина, царяща в пещерата, независимо, че навън се развиделяваше.
От шестнадесет години Николай Хел и Льо Каго работеха в един тим като пещерняци и през това време бяха изследвали заедно основната система в Европа, като понякога излизаха с новини за непознатия свят на спелеологията, с открития и нови данни за дълбочини и разстояния. По време на общата им работа разпределението на задачите се беше получило от само себе си. Льо Каго, една маса от сила и издръжливост, независимо от петдесетте си години винаги слизаше долу първи. Докато се извиваше, спускайки се бавно, той почистваше терасите и V-образните проходи от свободни скали и морени, които можеха да бъдат бутнати от въжето и да убият човека в шахтата. Той вземаше винаги долу със себе си телефона и установяваше нещо като базов лагер, далече от падащи камъни и вода. Тъй като Хел беше по- гъвкав и следователно по-сръчен, той пренасяше цялото оборудване, както беше в случая с тази нова дупка, където достъпът до шахтата беше криволичещ и усукан, и предавката не можеше да работи без помощта на човек, който да я насочва. Обикновено това включваше две или три спускания. Но този път бяха открили следи от голяма мрежа кухини и галерии, за чието проучване щеше да е необходимо голямо оборудване. По тази причина се наложи Хел да направи единадесет изтощителни спускания. И сега, когато работата беше свършена и тялото му не беше вече подложено на напрежение, умората го беше обзела и напрегнатите му мускули болезнено се отпускаха.
— Знаеш ли какво, Нико? Напоследък занимавам моя проницателен мозък с един голям проблем. — Льо Каго си наля голяма глътка „Изара“ в металната капачка на една манерка. След двата дни прекарани в самота в тъмната пещера, личността му беше зажадняла за разговори, които от негова страна се състояха от монолози, изнесени пред възхитена публика. — Та ето какво си мисля, Нико. Реших, че всички пещерняци са луди, с изключение, разбира се, на баските, при които това, което е лудост за другите, е проява на смелост и жажда за приключения. Съгласен ли си?
Хел изръмжа, докато се унасяше в сън, подобен на кома, който караше камъка под него сякаш да омекне. — Но, ще възразиш ти, честно ли е да се каже, че пещернякът е по-луд от алпиниста? Така е! И защо? Защото пещернякът е изправен пред по-опасни изтощавания. Алпинистът е изправен само пред изтощение на тялото и силата си. Но пещернякът е подложен на психически натоварвания и примитивни страхове. Първобитният звяр, който се крие във всеки човек, се ужасява от такива неща, които не би следвало да са чужди на разсъдъка и интелигентността. Ужасява се от тъмното. Страхува се да бъде под земята, място което смята, че е сборище на тъмни сили. Страхува се от самотата. Страхува се да попадне в капан. Страхува се от водата, от която е излязъл в древни времена, за да стане човек. Неговите най-ужасни кошмари включват пропадане в бездна или лутане сред непознат хаос. А пещернякът — какъвто си е луд — доброволно избира да се изправи пред всички тези кошмарни условия. Затова е по-луд от алпиниста, защото това което рискува всеки момент е здравият си разсъдък. Това е, което си мислех, Нико… Нико? Нико? Нима спиш, докато ти говоря? Мързеливо копеле! Кълна се в коварните топки на Юда, че нито един човек на хиляда не може да спи, докато аз говоря! Ти обиждаш поета в мене! Това е все едно да затвориш очи за изгрева или да запушиш ушите си за някоя баскска мелодия. Знаеш ли това. Нико? Нико? Мъртъв ли си? Отговори — да или не? Добре, за наказание ще изпия и твоя дял „Изара“.
Шахтата към пещерната система, която се готвеха да изследват, беше открита по случайност преди една година, но беше държана в тайна, защото част от коничната пещера над нея беше в Испания и съществуваше известен риск испанските власти да затворят входа й, както бяха направили с пещерата Пиер-Сан-Мартин след трагичното падане и смъртта на Марсел Люнеб през 1952. През зимата екип от млади баскски момчета бавно беше преместил граничните камъни, така че пещерата да остане във Франция. Бяха местили двадесетте маркера всеки път по малко, за да заблудят испанските граничари, които проверяваха границата периодично. Това изместване на границата им изглеждаше съвсем законно; нали си беше баскска земя, а и не ги вълнуваха условните маркировки, установени от двете окупационни нации.
Имаше и друга причина за изместването на границата. Льо Каго и двете момчета на лебедката бяха известни активисти на ЕТА и едно пристигане на испански граничари, докато те работеха в пещерата, можеше да завърши така, че да прекарат живота си в испански затвор.
Въпреки че пещерата Порт-де-Лару беше доста отдалечена от обширното поле с фуниеобразни падини, с които беше характерна областта около Пик д’Ани, спечелила си прозвището „френски Груер“, тя беше посещавана от време на време от ентусиазирани пещерняци, които разочаровани установяваха, че е „суха“, т.е. че шахтата й е запълнена с морени и чакъл. След време сред сплотеното общество на пещерняците плъзна мълва, че не си заслужава да се катериш до пещерата Порт-де-Лару, след като има толкова по- добри възможности в областта над Св. Енгреис, където планинските склонове и високите плата бяха осеяни с конични отвори на пещери.
Но преди една година две овчарчета, пасящи стада във високо планинските ливади, седяха на ръба на пещерата Порт-де-Лару и обядваха прясно сирене, твърд хляб и
Вероятно голямото земетресение през 1962, което почти унищожи селото на Арет, беше разместило част от натрупаните камъни и чакъл.
Когато след два месеца търсенето на нови пасища доведе момчетата долу в селото, те информираха Бено Льо Каго за откритието си, знаейки, че напереният поет на баскския сепаратизъм беше също така и ненаситен пещерняк. Той ги закле да пазят тайна и занесе новината на Николай Хел, при когото живееше на спокойствие, когато някоя акция правеше присъствието му в Испания нежелателно.
Нито Хел, нито Льо Каго си позволиха да се развълнуват. Ясно им беше, че възможността да намерят голяма пещерна система на дъното, ако стигнат до него, беше минимална. Най-вероятно земетресението беше разчистило само горната част на шахтата. Или, както често се случваше, щяха да открият, че многовековните свличания бяха изградили конуса от чакъл надолу, докато стигне до покрива на пещерата, като върхът му най-вероятно е влязъл в шахтата, запушвайки я завинаги.
Независимо от тези съмнения, те решиха да направят веднага едно първоначално проучване — само за да подготвят пътя си за надолу и да хвърлят един поглед — нищо повече.
С есента в планините идваше лошото време, но това беше преимущество, защото щеше да сведе до минимум енергичното охраняване на границата от страна на испанците (французите по начало неохотно предприемаха такива усилия). Лошото време щеше да затрудни пренасянето на лебедката, макарите с въжетата, батериите на телефона, триножника и цялото оборудване и храна, които щяха да са им необходими за да оцелеят.
