макарите, но въпреки това напредването на Льо Каго беше бавно и неравномерно. Два метра нагоре; три метра отпускане, за да го разплита; обиране на хлабавото; един метър нагоре; два надолу; два и половина нагоре.
Хел не говореше на Льо Каго по телефона. Те бяха стари приятели и Хел не искаше да го засегне като го накараше да мисли, че има нужда от психическа подкрепа. Чувствайки се безсилен да помогне на Льо Каго, Хел беше застанал до макарата, на която се навиваше въжето, и слушаше по телефона тежкото му дишане. Въжето беше боядисано в червено на всеки десет метра, така че като ги наблюдаваше над скрипеца, Хел можеше да каже къде в момента се намира Льо Каго. В мисълта си той си представяше обстановката около Бено; онази малка тераса, където можеше да стъпи на пръсти; онова объркано V- образно място, където сто на сто въжето щеше да се заплете; онова тясно като гърло място, където счупената му ръка щеше отново да пострада.
Дишането на Льо Каго беше станало съвсем затруднено. Хел направи сметка по въжето; приятелят му беше в момента на най-трудното място на изкачването, едно двойно V на кота 44. Точно под двойното V имаше една тераса, която човек можеше да използва за опора за първото лястовиче промушване — достатъчно трудна маневра дори за човек с две здрави ръце. Налагаше се да се катери в комин, толкова тесен на места, че трябваше да използва и колене, и лакти. И през цялото време трябваше да пази въжето да не се оплете в стърчащите отгоре издатини.
— Стоп — каза Льо Каго с измъчен глас. Трябваше да е на терасата, повдигнал глава и гледащ към по- ниското от двете V-та. — Мисля да почина тук за малко.
„Да почива?“, помисли си Хел. „На тераса, широка шест сантиметра?“
Очевидно това беше краят. Льо Каго се беше изтощил. Усилието и болката го бяха сломили, а най- трудната част все още му предстоеше. Веднъж преминал двойните V-та, щяха да го изтеглят нагоре като чувал с брашно. Но преди това трябваше да се справи сам.
Момчето на педалите погледна към Хел, очите му бяха станали кръгли от страх. Папа Каго беше нещо като национален герой за тези момчета. Нали с пътуванията си из университетите на Англия и Съединените щати той беше допринесъл за признаването на баскската поезия по света? Нали беше накарал млади хора да аплодират революционния му дух и смълчани да слушат стихове, които никога нямаше да разберат? Не беше ли папа Каго, който отиде с този чужденец в Испания, за да спасят тринадесет души, които лежаха неосъдени в затвора?
Гласът на Льо Каго се чу по жицата:
— Мисля да остана тук за малко. — Вече беше запъхтян, но имаше някаква спокойна решителност, чужда на експанзивната му натура. — Това място ми харесва.
Без да е много сигурен какво точно щеше да направи, Николай заговори с мекия си глас:
— Неандерталци. Да, те най-вероятно са неандерталци.
— За какво говориш? — поиска да узнае Лао Каго.
— Баските.
— Какво имаше предвид?
— Направил съм някои проучвания за произхода на баските. Ти сам знаеш фактите. Техният език е единственият доарийски език, който е оцелял. Има доказателства, че са раса, отделна от Европа. Кръвна група „0“ е открита само в четиридесет процента европейци, а сред баските — в шестдесет процента. А група „В“ е изобщо непозната. Всичко това предполага, че имаме една съвсем отделна раса, произлязла от различен първобитен прародител.
— Искам веднага да те предупредя, Нико. Този разговор взема посока, която не ми допада.
— …Освен това съществува въпросът за черепа. Кръглата форма на баските е по-близо до тази на неандерталеца отколкото до по-висшия кроманьонец, от който са произлезли останалите хора по света.
— Нико? В името на двете проклети топки на Джон Баптиста, усещам, че много ще ме ядосаш!
— Не казвам, че точно интелигентността разграничава баските от човека. Все пак са успели да научат доста под ботуша испанските си господари…
— Хмм!
— …Не, това по-скоро е нещо физическо. Вярно е, че имат спазматични прояви на сила и кураж — добри за едно бързо чукане или бандитско нападение — но хич ги няма, когато нещата опрат до постоянна сила и издръжливост…
— Отпуснете малко въжето!
— Не че ги обвинявам. Човек е това което е. Една игра на природата, една гънка на времето е запазила тази по-низша раса в планинския ъгъл, където е успяла да оцелее, защото, нека си го признаем, кой друг би пожелал тази празна загубена земя?
— Идвам, Нико! Наслаждавай се на слънчевата светлина! Това е твоят последен ден!
— Глупости, Бено. Дори и аз бих имал трудности на това място. А аз имам две добри ръце и не страдам от факта, че съм неандерталец.
Льо Каго не отговори. Тежкото му дишане се чуваше по жицата и от време на време изсумтяваше, когато удряше счупената си ръка.
Двадесет сантиметра, тридесет, момчето на лебедката обра хлабавината, вниманието му беше изцяло отдадено на отметките по въжето, преглъщайки мъчително от нечовешкото пъхтене, което се чуваше в слушалките. Второто момче беше хванало въжето с ръка в ненужен жест за помощ.
Хел махна слушалките и седна на ръба на пещерата. Не можеше да направи нищо повече, а и не искаше да чуе когато Бено си отидеше, ако това се случеше. Той наведе очи и успокои чувствата си. Не излезе от медитацията, докато не чу вика на момчето на лебедката. Отметката за 40 метра се беше показала. Вече можеха да го изтеглят с въжето.
Хел застана до тясната цепнатина при отвора на пещерата. Можеше да чуе как отпуснатото тяло на Льо Каго се търкаше по стените на шахтата. Стъпка по стъпка момчетата го изтеглиха с изключително внимание, за да не го наранят. Слънчевата светлина проникваше само на един два метра в тъмната дупка, така че само секунди, след като коланът се показа, те вече го бяха освободили, в безсъзнание, с посивяло лице.
Когато дойде в съзнание, Льо Каго летеше върху широко легло в овчарския заслон, а ръката му беше поставена в импровизирана шина. Докато момчетата палеха огън, Хел приседна на ръба на леглото, гледайки надолу към обруленото от времето лице на своя приятел, с хлътнали очи и набръчкана от слънцето кожа, все още сиво от шока под рошавата брада.
— Ще пийнеш ли малко вино?
— Папата девствен ли е? — Гласът на Льо Каго беше слаб и дрезгав. — Изстискай го вместо мене, Нико. Има две неща, които човек с една ръка не може да направи. И едното е да пие от
Да се пие от този кози мех, беше въпрос на автоматична координация между ръка и уста. Николай се оказа несръчен и изцеди вино върху брадата на Бено.
Льо Каго се закашля и задави от неопитно подаденото вино.
— Ти си най-лошата медицинска сестра на света, Нико. Кълна се в името на погълнатите топки на Йон.
Хел се усмихна.
— Какво е другото нещо което не може да прави еднорък човек?
— Не мога да ти кажа, Нико. Не е прилично, а ти си много млад.
В действителност Николай Хел беше по-възрастен от Льо Каго, макар и да изглеждаше петнадесет години по-млад.
— Сега е нощ, Бено. Ще те пренесем в селото утре сутринта. Ще намеря ветеринар да оправи тази ръка. Лекарите се грижат само за Хомо сапиенс.
Тогава Льо Каго се сети.
— Надявам се, че не съм те наранил много, когато излязох на повърхността. Но си го търсеше.
— Ще го преживея.
— Добре. — Льо Каго се ухили. — Ти наистина си елементарен, приятелю. Нима мислиш, че не прозрях твоя детски заговор? Ти искаше да ме разяриш, за да ми дадеш сила да се измъкна. Но не стана, нали?
— Не, не стана. Съзнанието на баските е нещо неуловимо за мене.
