— То е прекалено неуловимо за всеки друг освен за свети Петър, който между другото е бил баск, въпреки че малко хора го знаят. Така че, кажи ми, как изглежда нашата пещера?
— Не съм бил долу.
— Не си бил долу! Но аз не стигнах до дъното! Ние не сме я обявили за наша както трябва. Какво ще стане, ако някой испански задник се спъне в дупката и я обяви за своя?
— Добре, Щом се съмне, ще сляза долу.
— О’кей. Дай ми още малко вино. И този път го дръж здраво!
На другата сутрин Хел слезе долу. Целият път вече беше чист. Той мина покрай водопада до мястото, където шахтата се отваряше в голяма пещера. Докато висеше, въртящ се на въжето, което момчетата горе бяха закачили на скобите, му стана ясно, че наистина са намерили нещо. Кухината беше толкова голяма, че светлината от каската му не можеше да достигне до стените.
Скоро стигна до една купчина чакъл, където закачи колана с въжето на една морена, така че да може да го намери отново. След като се справи внимателно с купчината чакъл, където камъните бяха много деликатно балансирани, той се намери на пода на пещерата, на около двеста метра под върха на конуса. Запали една магнезиева сигнална ракета и я задържа далече зад себе си, за да не го заслепи. Пещерата беше обширна, по-голяма от вътрешността на катедрала, и неизброимо число ръкави и разклонения водеха в различни посоки. Но течението на подземната река беше по посока на Франция, така че това щеше да бъде главната посока, в която щяха да изследват, когато се върнеха. Въпреки че беше изпълнен с естественото любопитство на ветеран пещерняк, Хел не можеше да си позволи да изследва по-нататък без Льо Каго. Нямаше да бъде честно. Той се върна обратно по купчината чакъл и намери въжето.
Четиридесет минути по-късно се измъкна от пещерата в мъгливата утрин. След като си почина, помогна на момчетата да разглобят триножника от алуминиеви тръби и съединителните въжета на лебедката. Те изтъркаляха няколко тежки морени до входа, отчасти за да го прикрият от някой, който можеше да мине оттук, но също така и да предпазят овцете от падане.
Разпръснаха камъни и листа, за да прикрият следите от лебедката, но знаеха, че зимата ще заличи всичко.
Върнал се обратно в заслона, Хел докладва на Льо Каго, който много се ентусиазира, независимо от възпалената си ръка.
— Много добре, Нико. Ще дойдем следващото лято. Слушай. Обмислях нещо, докато беше в дупката. Трябва да дадем име на нашата пещера, нали? И искам да съм честен с наименуването й. Все пак ти беше първият, който влезе в нея, въпреки че не трябва да забравяме, че моята смелост и сръчност премахнаха последната пречка. Така, имайки това предвид, аз избрах най-доброто име за пещерата.
— И то е?
— Пещерата на Льо Каго! Как звучи?
Хел се усмихна.
— Господ знае, че е честно.
Всичко това се случи преди една година. Когато снегът се стопи по планината, те се качиха и започнаха спускания за проучване и изготвяне на карти. И сега вече бяха готови да предприемат главното си проникване по течението на подземната река.
Хел спа върху каменната плоча повече от час, напълно облечен и обут, докато Льо Каго прекара времето говорейки, като през цялото време си посръбваше от бутилката „Изара“. Един път пиеше за себе си. Следващият път за здравето на Нико.
Когато накрая Хел започна да се размърдва, Льо Каго прекъсна монолога си, за да побутне своя приятел с ботуша си.
— Хей, Нико? Ще проспиш живота си! Събуди се и виж какво си направил! Изпил си половин бутилка „Изара“, лакомо копеле!
Хел се надигна и се протегна. Неподвижното му лежане беше позволило на влагата да проникне чак до костите му. Той потърси бутилката и установи, че е празна.
— Аз изпих другата половина — призна Льо Каго. — Но ще ти направя малко чай. — Докато Бено се занимавайте с портативния котлон, Хел се измъкна от парашутния костюм, специално пригоден с еластични ленти около врата и китките, за да ги пазят от водата. Той съблече четирите тънки пуловера, които пазеха топлината на тялото му, и замени най-долния с една суха вълнена фанела с рехава плетка, след което облече отгоре три от мокрите пуловери. Те бяха направени от хубава баскска вълна и топлеха дори и мокри. Всичко това беше извършено на светлината на едно устройство, което сам беше конструирал, просто свързване на десет ватова крушка към залят с восък автомобилен акумулатор, което, макар и примитивно, успешно прогонваше тъмнината. Един нов акумулатор можеше да осигури непрекъсната работа на крушката за четири дни и нощи и ако се наложеше можеше да бъде изпратен горе за презареждане от задвижвания с педали индуктор, който поддържаше акумулатора за телефона.
Хел събу гетите и ботушите си.
— Колко е часът?
Льо Каго му донесе метална чаша с чай.
— Не мога да ти кажа.
— Защо не?
— Защото ако си обърна китката, ще разлея чая ти. Ето. Вземи чашата. Сега вече мога да погледна часовника си. Времето на дъното на Пещерата на Льо Каго — и най-вероятно навсякъде по света — е точно шест и тридесет и седем, малко преди или малко след.
— Добре. — Хел потръпна от вкуса на запарката от билки, която Льо Каго вареше вместо чай. — Това ни дава пет или шест часа, за да се нахраним и да починем, преди да проследим течението на реката в този тунел. Приготвено ли е всичко?
— Дяволът мрази ли водата?
— Проверил ли си брунтоновия компас?
— Бебетата акат ли жълто?
— И си сигурен, че в скалата няма желязо?
— Мойсей ли е сложил началото на горските пожари?
— И си опаковал флуоресцентната боя?
— Франко задник ли е?
— Добре тогава. Смятам да се пъхна в един чувал и да поспя.
— Как можеш да спиш! Това е големият ден! Четири пъти сме били долу в тази дупка, мерейки, маркирайки и правейки карти. И всеки път устоявахме на голямото си желание да проследим течението, оставяйки го за най-накрая. И ето че времето за това дойде. Не може да спиш! Нико? Нико? Проклет да бъда. — Льо Каго повдигна рамене и въздъхна. — Не мога да ги разбера тези ориенталци.
Двамата щяха да вземат със себе си двадесет паунда флуоресцентна боя, която да хвърлят в подземната река, когато повече нямаше да могат да я проследят — било заради свличане, било защото реката можеше да изчезне. Бяха преценили, че оттичането й е в потока Холкарт, и през зимата, докато Льо Каго беше в Испания, за да върши патриотични пакости, Хел беше разучил дължината на това прекрасно дефиле, където буйният поток беше издълбал в скалата канал, дълбок двеста метра. Той беше намерил няколко оттичания на подземни реки, но само една от тях като че ли имаше скоростта и положението да бъде тяхната кандидатка. След няколко часа двама млади и ентусиазирани, баскски пещерняци щяха да направят лагер при устието, наблюдавайки на смени потока. Когато забележеха първите следи от боя във водата, те щяха да засекат времето с техния часовник, синхронизиран с този на Льо Каго. От това време и от записите им, докато изследваха пещерната система, Хел и Льо Каго щяха да преценят дали е осъществимо да проследят потока под вода с леководолазни костюми и да достигнат финала на цялостното проучване на пещерата с едно пътуване от вертикалната шахта към светлината в устието на реката.
След четири часа дълбок сън Хел се събуди, както винаги изведнъж и напълно, без да помръдва мускул или да отваря очи. Неговото силно развито чувство за присъствие му докладва веднага. Имаше само една личност в обхвата на аурата и вибрациите на тази личност бяха смесени, разфокусирани, уязвими. Човекът или мечтаеше, или медитираше, или спеше. След това той чу баритоновото похъркване на Льо Каго.
Льо Каго лежеше напълно облечен в спалния чувал, само рошавата му брада се виждаше на слабата светлина. Хел стана и запали портативния спиртен котлон. Докато чакаше водата да заври, той потърси в
