Льо Каго изсумтя с пренебрежение към тези задачи, напомняйки на Хел, че контрабандата през тези планини беше традиционно занимание за баските.
— Знаеш ли, че веднъж пренесохме едно пиано от Испания?
— Чувал съм нещо за това. Как го направихте?
— А-ха! Иска им се на плоските шапки да знаят! В действителност беше доста просто. Още един непреодолим проблем, който се раздроби пред лицето на баскската изобретателност.
Хел кимна обречено. Нямаше вече начин да избегне историята, тъй като основна тема в разговорите на Льс Каго беше расовото превъзходство на баските.
— Тъй като, Нико, ти си нещо като почетен баск — независимо от ужасния ти акцент — аз ще ти кажа как прекарахме пианото. Но трябва да ми обещаеш, че ще пазиш тайната до гроб. Обещаваш ли?
— Извинявай? — Хел се занимаваше с нещо друго.
— Приемам твоето обещание. Ето как го направихме. Пренесохме пианото нота по нота. Човекът, който носеше средно „си“ се спъна и го нащърби и до ден днешен пианото има две „ла“ едно до друго. Това е истината. Кълна се в безпомощните топки на Свети Джуд! Защо ще лъжа?
Два дни и половина бяха прекарани в пренасяне на механизма до пещерата, един ден го инсталираха и проверяваха, и работата по проучването започна. Хел и Льо Каго влизаха на смени в шахтата, почиствайки чакъла от тесните тераси, отчупвайки острите издатъци, които можеха да скъсат въжето, разчистваха заклинените морени, които препречваха шахтата. Всяка една от тях можеше да се окаже прекалено твърда, за да се разчупи или да се окаже върхът на задръстения с чакъл конус. И тяхната експедиция щеше да свърши безславно.
Оказа се, че шахтата не беше мъртво свличане. Беше по-скоро обърнат наопаки винт, който така усукваше въжето, че всеки път, когато започваше свободно падане, тяхната първа задача беше да използват тежестта на тялото си за да разсучат въжето. Освен да разчистват задръствания и да почистват тераси, често им се налагаше да разбиват майката скала, особено в места, тесни като гърло на бутилка, за да се получи една относително права линия за въжето, така че да може да се отпуска, без да се трие в ръбовете на скалата, което рано или късно щеше да доведе до отслабване на здравината му. Дебелината на въжето по начало беше минимална, но даваше стопроцентова сигурност, когато издържаше осемдесетте и два килограма на Льо Каго плюс контейнера. При конструирането на задвижваната с педали лебедка Хел беше избрал възможно най-лекото въже по две причини: подвижност и тегло. Не го вълнуваше толкова теглото на макарите с въжето, а теглото на самото спуснато въже.
Когато човек е на триста или четиристотин метра дълбочина, теглото на въжето в шахтата прави работата на хората при лебедката три пъти по-тежка.
В шахтата беше непрогледна тъмнина и понякога загубваха усещане за дневното време. Като излизаха, с изненада установяваха, че навън вече беше нощ. Всеки от тях работеше толкова дълго колкото му позволяваше силата на тялото му, за да намалят времето, което отнемаше издигането на единия и спускането на другия. Имаше вълнуващи моменти, когато някое натрупване се отпушваше и зад него се оказваха десет свободни метра от шахтата, и тогава духът им се повдигаше. В други моменти някое задръстване от начупени камъни понамаляваше, но само за да пропадне в следващата преграда, уголемявайки новата пречка.
Младите мъже, които работеха на лебедката, бяха нови и имаше един случай, когато бяха забравили да поставят триещите защитни скоби. Хел работеше долу, къртейки няколко камъка с кирка с къса дръжка. Въжето над него беше отпуснато. Той падна…
На около тридесет сантиметра надолу до следващото натрупване.
За части от секундата се почувства мъртъв. Присви се мълчаливо, защото избликът на адреналин накара стомаха му да се обърне. След това нагласи телефонната слушалка и със своя мек, затворнически глас даде бавни и ясни инструкции как да се използват скобите. И отново започна да работи.
Когато и двамата се чувстваха прекалено изтощени, прекалено издрани, прекалено схванати, за да могат да стиснат в ръка дръжката на кирката, те спяха в един овчарски заслон, който се използваше по време на лятната паша. Прекалено напрегнати, за да могат да заспят веднага, те разговаряха, докато вятърът свиреше по южния склон на връх Д’Орхи. Тогава за първи път Хел чу старинната пословица, че баските, където и да бродят по света, винаги изгарят от романтичната треска да се завърнат в Ескуал- хери.
Orhiko choria Orhin laket: птиците от Орхи са щастливи само на Орхи.
Най-лошите и почти отчайващи моменти прекараха на кота 365, където имаше голямо задръстване, а те трябваше да работят под непрекъснат дъжд от ледена, просмукваща се вода. Можеха да чуят бученето и съскането на подземната река, която някъде наблизо влизаше в шахтата. По звука можеше да се предположи, че след влизането в шахтата реката пада дълго време и съществуваха шансове водата да е попречила да се образуват скални натрупвания.
Когато след три часа работа с кирката Хел излезе, бе пребледнял и измръзнал до кости, устните му бяха посивели, а кожата на лицето и ръцете се беше набръчкала и се белеше от часовете, прекарани във вода. Льо Каго му се присмя и му каза да стои отстрани и само да гледа как скалите ще отстъпят пред силата на един баск. Но не мина много време и гласът му се чу, проклинащ камъните, студения дъжд, глупавата шахта, планината, хобито на пещерняка и всички създания в името на недействителните топки на Светия дух. След което настъпи тишина. Гласът му се чу отново, останал без дъх.
— Ще се плъзна. Вижте дали скобите са поставени сигурно. Ако падна и осакатя прекрасното си тяло, ще се върна и ще изритам доста задници!
— Чакай! — извика Хел по телефона. Въжето беше отпуснато, за да осигури свобода на действията на Льо Каго.
Чу се ръмжене, като че ли нанесе последен удар, след което въжето се опъна. За известно време беше тихо, след което гласът му дойде напрегнат и металически:
— Това е всичко, мои приятели и почитатели. Ние успяхме. И аз вися над проклетия водопад. — Настъпи пауза. — Между другото, ръката ми е счупена.
Хел пое дълбоко въздух и си представи мислено схемата на шахтата. След което каза в слушалката със своя спокоен, мек глас:
— Ще можеш ли да се справиш с една ръка през тирбушона?
Отдолу нямаше отговор.
— Бено? Ще можеш ли да се справиш?
— Имайки предвид ситуацията, ще се наложи да се опитам.
— Ще те дърпаме бавно и леко.
— Това би било добре.
По инструкции на Хел момчето започна да върти педалите. Системата по начало беше с ниска предавка, така че не съществуваше проблем да се постигне бавна скорост и за първите двадесет метра нямаше трудности. След което Льо Каго навлезе в тирбушона, който продължаваше почти осемдесет метра. Не можеше да бъде издърпай през него. Нишите и процепите, които бяха издълбали, за да минава въжето, бяха само сантиметри широки. На Льо Каго щеше да му се наложи да се катери, понякога да се заклини и да извика да отпуснат въжето, за да го прехвърли извън тесния процеп. И всичко това с една ръка.
Отначало гласът на Льо Каго се чуваше непрекъснато по линията, шегуващ се и тананикащ — демонстрация на кипящото му самохвалство. Имаше навика да приказва и тананика през цялото време, докато е под земята. Твърдеше, че като поет и еготист се опива от звученето на гласа си, обогатен от вибрирането и ехото в пещерата. Хел беше наясно, че бърборенето имаше една допълнителна цел — да запълни тишината и отблъсне тъмнината и самотата — но никога не го беше споменавал. Не след дълго шегите, пеенето и ругаенето, с които искаше да се покаже пред тези горе и да притъпи чувството за опасност, бяха заменени с пъхтене и затруднено дишане. От време на време се чуваше скърцане със зъби, когато движението засилваше болката в счупената му ръка.
Въжето се движеше нагоре-надолу. Няколко метра нагоре, след това го отпускаха, за да дадат възможност на Льо Каго да го оправи. Ако действаше и с двете си ръце, той щеше да може да държи въжето и да се придвижва стабилно.
Първото момче на педалите се изтощи и поставиха защитните скоби, докато второто заеме мястото му. Да се въртят педалите сега беше по-лесно, защото половината от теглото на въжето беше вече върху
