контейнерите с храна своя чай — силен чай — който вареше толкова дълго, че ставаше два пъти по-силен от кафе.
Льо Каго, който се отдаваше напълно на всякакъв вид активност, спеше много дълбоко. Дори не се помръдна, когато Хел измъкна ръката му от чувала, за да погледне колко е часът. Трябваше вече да тръгват. Хел ритна чувала му отстрани, но в отговор се чу само пъшкане и неразбираема ругатня. Той го ритна още веднъж и Льо Каго се обърна настрани и се сви на кълбо с надежда, че този мъчител ще се изпари. Когато водата завря Хел нанесе на своя приятел трети, доста силен ритник. Аурата промени дължината на вълните. Беше се събудил.
Без да се обръща Льо Каго изръмжа с дебел глас:
— Има една древна баскска поговорка, която казва, че този, който рита спящ човек, неминуемо ще умре.
— Всички умират.
— Видя ли? Още едно потвърждение за нашата народна мъдрост.
— Хайде, ставай!
— Чакай малко. Дай ми възможност да подредя мислите в главата си.
— Аз свършвам с чая си и тръгвам. Ще ти разкажа за пещерата, когато се върна.
— Добре! — Льо Каго се измъкна сърдито от чувала и седна на каменната плоча до Хел, навеждайки се унило над чашата с чай. — Исусе, Мария, Йосифе и магарето! Що за чай е това?
— Планински чай.
— Има вкус на конска пикня.
— Ще трябва да приема мнението ти по въпроса. Липсва ми твоят кулинарен опит.
Хел изпи остатъка от чая си, след което претегли на ръка двата пакета и взе по-лекия. Взе своето кълбо с еделдидово въже и дебелия карабинер, на който беше нанизан пръстен с по-малки карабинери. След това провери страничния джоб на пакета си, където трябваше да има различни видове питони — специфични клинове — за различните видове цепнатини и пролуки. Последното, което направи, преди да потегли, беше да смени батериите на лампата върху каската си с нови. И това устройство беше негова конструкция, основано на използването на експерименталната батерия на Герад-Симон — малък, но мощен цилиндър, от който осем броя се побираха между горната част и подплатата на каската. Едно от хобитата на Хел беше да измисля и да създава оборудвания в работилницата си. Въпреки че никога нямаше да патентова или да започне да произвежда някои от тях, много често даваше прототипите като подаръци на старите си приятели пещерняци.
Той погледна надолу към Льо Каго, който се взираше кисело в чая си.
— Ще ме намериш в края на системата. Лесно ще ме разпознаеш; аз ще съм този с победния израз на лицето. — И той се насочи към дългия коридор, по който се носеше реката.
— В името на каменните топки на свети Петър, ти имаш душа на робовладелец! Знаеш ли това? — извика Льо Каго след Хел, докато вземаше бързо нещата си. — Кълна се, че в жилите ти тече римска кръв.
Скоро след като влезе в галерията, Хел спря, за да изчака Льо Каго. Увещаването и мърморенето бяха част от техните взаимоотношения. Хел беше водачът поради достойнствата си, умението да намира пътя и физическата ловкост на жилавото си тяло. Бикоподобната сила и издръжливост на Льо Каго го правеше най-добрия поддържащ. Още от самото начало бяха възприели определен начин, който позволяваше на Льо Каго да запази достойнството си. Той беше този, който разказваше историите, след като излезеха от пещерите. Льо Каго беше този, който ругаеше, тормозеше и се оплакваше като лошо възпитано момче. Поетът в Льо Каго беше възприел ролята на клоун, но с една разлика — самохвалството му се базираше на списък от безкрайни прояви на безразсъдна смелост срещу фашиста, който потискаше неговите хора в Испания.
Когато Льо Каго настигна Хел, двамата започнаха да се придвижват по полегатия, бързо стесняващ се тунел, чиито стени и под бяха гладко излъскани от действието на подводния поток, разкривайки структурата на формирането на пещерата. Скалата отгоре беше варовик, но подът покрай реката беше от древна, разцепена на тънки листи шиста. В продължение на векове водата беше прониквала през порестия варовик до дълбочината на непромокаемата шиста. Леко киселинната вода бавно беше разтворила варовика точно над шистата, прокопавайки си корито. Камъните от своя страна бяха разядени и превърнати в чакъл, който действаше като абразив, носен от реката, прибавяйки и своя дял в подкопаването и причинявайки по- големи срутвания. И така, чрез геометрична прогресия, при която следствията бяха също и причини, в продължение на векове и хилядолетия се беше образувала пещерата. По-голямата част от работата беше свършена от тихото, но непрестанно триене и разтваряне и само от време на време това търпеливо действие беше прекъсвано от някоя геологична драма като голямо срутване. Повечето от срутванията бяха причинени от земетресения, добре познати в тази област, чийто пейзаж — огромни струпвания, цепнатини и пещери — й бяха спечелили известност сред пещерняците.
Повече от час те се спускаха бавно по коридора. Стените и тавана на тунела, в който вървяха, започнаха бавно да се снишават, докато накрая трябваше да вървят по една тясна тераса покрай препускащия поток, чието корито беше не повече от два метра широко, но почти десет метра дълбоко. Таванът продължаваше да се снишава и скоро придвижването им се затрудни. Трябваше да се приведат на две, ръцете им драскаха в скалите отгоре. Льо Каго ругаеше болките в треперещите си колене от това приклекнало ходене.
Тъй като шахтата продължаваше да се стеснява, една и съща мисъл мина през главите на двамата. Щеше да бъде голяма ирония на съдбата, ако след толкова приготовления всичко свършеше тук. А ако тази наклонена шахта стигаше до края на някакъв понор, където водата изчезваше?
Тунелът започна леко да завива наляво. Изведнъж тясната тераса беше преградена от един издатък, който стърчеше над буйния поток. Хел не можеше да погледна зад издатъка и не можеше да прегази реката; беше много дълбока в този тесен участък; но дори и да не беше, вероятността за съществуването на някой вертикален понор напред в тъмното беше достатъчна, за да го откаже. Имаше истории за пещерняци, пропаднали, докато прегазвали някоя подземна река. Смяташе се, че били засмуквани веднага право надолу, на сто двеста метра през бучащия стълб вода, на дъното на който телата им попадали в нещо като гигантски котел, където били раздробявани на парчета. Месеци след това в потоците в долината били намирани части от оборудване и дрехи. Това, разбира се, бяха най-вече приказки около лагерния огън и повечето бяха лъжи и преувеличения. Но в тях имаше и известна доза истина и за повечето пещерняци мисълта да бъдат погълнати от водовъртеж беше по-ужасяваща от тази да паднат, докато лазят по стени, или от тази за лавини или да бъдат под земята по време на земетресение. Това, което ги ужасяваше, не беше възможността да се удавят, а мисълта, че ще бъдат раздробени на парчета в гигантския котел.
— Е? — попита Льо Каго отзад. Гласът му вибрираше в тесния тунел. — Какво виждаш?
— Нищо.
— Това е успокояващо. Там ли смяташ да останеш? Нямам намерение да клеча тук вечно.
— Помогни ми да сваля товара си.
В положението, в което бяха застанали, да се свали товарът на Хел не беше много лесно, но веднъж останал без него, той можеше да се изправи малко повече. Провлакът беше достатъчно тесен, за да прекрачи потока и да се отпусне към насрещната стена. След като направи това, той внимателно се обърна на гръб, раменете му — срещу едната страна на провлака, а вибрамските му ботуши — здраво стъпили върху терасата. Извивайки се настрани и използвайки раменете, дланите и ходилата си, той извърши едно обърнато катерене в комин, промъквайки се покрай издадената скала. Беше движение, изискващо усилие, и той издра дланите си, но успя да напредне:
Смехът на Льо Каго изпълни пещерата.
— Какво ще се случи, ако изведнъж стане по-широк, Нико? Може би трябва да се заклещиш там и да ми позволиш да те използвам като мост. Така поне един от нас ще успее. — И той отново се засмя.
За щастие, не стана по-широк. След издатъка провлакът се стесняваше, а таванът се издигна на такава височина, че лампата на Хел не можеше да го освети. Той продължи да се промъква, извивайки се наляво. Сърцето му замря, когато видя на светлината на лампата, че тунелът, по който вървяха, изведнъж свършваше в едно срутване на морени, под които реката ромолеше и изчезваше.
Когато стигна до основата на срутването и се огледа, видя, че се намира на дъното на един голям клин,
