само няколко метра широк точно там, където сега стоеше, но разширяващ се нататък под светлината на лампата. Той се спря да почине за момент, след което започна да се изкачва. Места за хващане и стъпване имаше в изобилие, но скалата беше разрушена и се ронеше и всяка стъпка трябваше да се проверява много внимателно, всяко захващане — да се прецени внимателно. Когато много бавно и търпеливо изкатери около тридесет метра, той се промуши през една пролука между две заклинени морени. След което се озова на плоска тераса, от която не можеше да види нищо пред себе си и встрани. Плесна веднъж с ръце и се заслуша. Ехото се бавеше и многократно заглъхваше. Беше пред отвора на голяма пещера.
Връщането му до издадената скала беше бързо. От своята страна на издатъка той повика Льо Каго, който се беше оттеглил назад до едно тясно място в тунела и се беше заклещил, за да облекчи напрежението в краката си от полуклекналата поза.
Льо Каго дойде обратно към издатъка.
— Е, може ли да се мине?
— Има една голяма дупка.
— Фантастично.
Пакетите бяха прехвърлени по въже около издатъка, след което Льо Каго повтори катеренето на Хел около тясната част, оплаквайки се горчиво през цялото време и проклинайки издатъка в името на топките на Джошуа и Пазача.
Хел беше оставил едно въже и беше изчистил по-голямата част от разрушената скала. Катеренето обратно по сипея не беше трудно. Когато и двамата застанаха на плоския камък, след като се бяха промъкнали през заклещените морени — място, което щеше да стане известно по-късно като Ключалката, Льо Каго запали една магнезиева ракета и за първи път от хилядолетното й съществуване, някой видя хаоса на тази пещера.
Льо Каго със страхопочитание каза:
— Изкачваща се пещера.
Гледката беше едновременно грозна и грандиозна. Суровата красота на тази „изкачваща се“ пещера накара двете човешки насекоми, стоящи на плоската площадка, разположена на сто метра над пода на пещерата и на повече от сто метра под купола й, да онемеят. Повечето пещери даваха усещане за вечност и ведрина, но изкачващите се бяха ужасни с първичния си хаос. Всичко беше назъбено и ново; подът се губеше под пластове от големи колкото къщи морени и чакъл, а таванът беше набразден от скорошни срутвания. Тази пещера беше все още в гърчовете на раждането, млада, неудобна и ненадеждна, все още в процес на „изкачване“, подът й се надигаше от срутвания и чакъл, докато таванът й пропадаше. Тя може би щеше да продължи да се „изкачва“, докато достигнеше повърхността, образувайки при последното си срутване една назъбена фуния, подобна на класическите „сухи“ пещери. Естествено младостта и нестабилността на пещерата бяха относителни и трябваше да се съобразяват с геологичното време. Пресните следи по тавана можеха да бъдат на три години, а можеха и да бъдат на сто.
Ракетата изгоря и трябваше да мине известно време, преди очите им да свикнат със светлината на лампите на каските. В тъмнината Хел чу Льо Каго да казва:
— Кръщавам тази пещера. Тя ще се нарича Пещерата на Льо Каго!
От плющящия звук, който се чу, Хел разбра, че Льо Каго не хаби вода за кръщението.
— Няма ли да стане малко объркващо? — попита той.
— Какво искаш да кажеш?
— Първата пещера има същото име.
— Хм. Вярно. Е, добре, тогава ще нарека тази Хаоса на Льо Каго. Как звучи?
— Добре.
— Но не съм забравил твоя принос за откритието, Нико. Реших да наречем онази гадна издатина там отзад Издатъка на Хел.
— Не бих могъл да искам повече.
— Прав си. Ще продължаваме ли?
— Веднага след като нанеса данните. — Хел се приведе над бележника и компаса си и на светлината на лампата надраска предположения за разстояния и посоки, както беше правил на всеки сто метра откакто бяха напуснали базата. След като постави обратно всичко в непромокаемия пакет, той каза: — Добре. Да тръгваме.
Придвижвайки се внимателно от морена на морена, промъквайки се през цепнатини, подбирайки пътя си покрай масивни, срутени скали с размерите на хамбар, те започнаха да пресичат Хаоса. Реката, като нишката на Ариадна, се беше загубила между пластовете морени, просмуквайки се, виеща се, ту разделяйки се, ту сливайки се, за да се разпръсне отново на хиляди нишки далече долу по шистата на пода. Скорошните срутвания и липсата на ерозия от времето се комбинираха и създаваха една бъркотия от едва-едва балансирани плочи и морени. Лудото им разположение като че ли противоречеше на всякакъв вид гравитация и създаваше един ефект, при който като че ли водата течеше нагоре по хълма и това, което трябваше да е равно изглеждаше силно наклонено. Балансът трябваше да се постига от краката, а не от очите, и те трябваше да се движат по компаса, защото чувството им за посока беше объркано от техния извиващ се път през замайващата лудост на Хаоса. Проблемът с намирането на пътя беше точно противоположен на движението сред безхарактерен лунен пейзаж. Тук съществуваше объркващо изобилие от особености, което претоварваше и блокираше паметта. А огромната черна празнина пред тях потискаше подсъзнанието им, натоварено от този наранен, невидим, готов да се срути купол, една десетохилядна от който щеше да ги смаже като мравки.
Около два часа по-късно и след петстотин метра те бяха прекосили достатъчно от Хаоса, за да могат да видят далечния край на пещерата, където таванът се навеждаше надолу и се сливаше с едно скорошно срутване на камъни. През последния половин час неусетно се беше появил един звук, който доловиха, когато спряха, за да отбележат последния си напредък. Хилядите нишки на потока долу бяха започнали да се вплитат все по-здраво и шумът, който изпълваше кухината, беше съставен от пълна гама ноти, като започнеше от тънко съскане на цимбал и стигаше до басовия звук от барабан. Това беше водопад — някъде там, зад това сливане на тавана с чакъла, което като че ли препречваше пещерата.
Повече от час те обикаляха напред-назад покрай стената от чакъл, промъквайки се през цепнатини и навеси, образувани от огромни плочи, но не успяха да намерят път през тази плетеница. В този нов край на Хаоса нямаше морени, само плоски камъни, някои от които бяха с големина на селски площад, някои изправени на ръба си, други лежащи, трети подпрени под невъзможни ъгли, някои протегнати над бездни, крепящи се от противовеса на други, И през цялото време силният звук на водопада ги подтикваше да намерят път.
— Нека да починем и обмислим! — надвика шума Льо Каго, седна на една малка плоча, порови из пакета си и извади храна — сухар, сирене и наденица. — Не си ли гладен?
Хел поклати глава. Той записваше бързо в бележника си, правейки смели предположения за посоката и за наклона, тъй като брунтоновия му компас беше безполезен сред Хаоса.
— Би ли могло устието да е зад стената? — попита Льо Каго.
— Не мисля така. Не сме минали повече от половината път до потока Холкарт и сигурно сме все още неколкостотин метра по-високо.
— И дори не можем да стигнем до водата, за да хвърлим боята. Каква глупост е тази стена! И още по- лошо, току-що ни се свърши сиренето. Къде отиваш?
Хел свали пакета си и започна да се катери по стената.
— Ще отида да хвърля един поглед от върха на купчината.
— Опитай малко по-наляво.
— Защо? Виждаш ли нещо там?
— Не. Но съм седнал точно на пътя на твоето падане, а ми е твърде удобно, за да се местя.
Те не смятаха да се катерят по стената, защото дори и да имаше път, той щеше да ги изведе точно над водопада и най-вероятно нямаше да могат да минат през водната каскада. Но основата и склоновете на струпването не им бяха предоставили никаква възможност, така че оставаше само върхът.
Половин час по-късно Льо Каго чу звук над себе си. Той повдигна глава, за да насочи лъча на лампата си към него. Хел се спускаше надолу. Когато достигна плочата, той се отпусна в седнало положение, след което легна на пакета, поставяйки едната си ръка над очите. Беше изтощен и дишаше тежко, а лещата на
