лампата му беше счупена от падане.
— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене? — попита Льо Каго.
Със затворени очи, дишайки тежко, докато потта течеше по лицето му, независимо от влагата и студа в пещерата, Хел отговори на мрачното чувство за хумор на своя приятел, изпъна средния си пръст и му го показа. След което остави ръката си да падне и остана да лежи запъхтян. Преглъщането му беше болезнено. Льо Каго му подаде меха и той започна лакомо да пие, като насочи тънката струя вино направо в гърлото си. Пи толкова продължително, че Льо Каго започна да се безпокои за виното.
— Е? — попита неохотно той. — Намери ли път? Хел се ухили и кимна.
— Къде излезе?
— Точно над водопада.
— По дяволите!
— Не, струва ми се, че има път, като се заобиколи отдясно, отдолу през водата.
— Опита ли?
Хел повдигна рамене и посочи счупената си лампа.
— Но не мога да се справя сам. Трябваш ми да ме крепиш отгоре. Има добро място където да се затегне въжето.
— Не е трябвало да опитваш, Нико. Някой ден ще се пребиеш и ще съжаляваш.
Когато се промъкна през невъзможната мрежа от пукнатини и застана до Хел на тясната тераса точно над водопада, Льо Каго се изпълни с удивление. Беше дълъг водопад и мъглата се издигаше в неподвижния въздух около тях, като че ли се намираха в сауна. Всичко, което можеха да видят през мъглата, беше началото на водопада под тях и няколко метра хлъзгави камъни от двете им страни. Хел тръгна надясно, където терасата се стесняваше до няколко сантиметра, но продължаваше около отвора на пещерата. Беше изгладена, заоблена тераса, очевидно преди време водопадът беше минавал оттам. Какофонията от падащата вода налагаше да използват само знаци за комуникация. Хел посочи на Льо Каго доброто място за връзване на въжето, струпване на скали, където Льо Каго трябваше да се свие с усилие и да завърже осигурителното въже около кръста на Хел. Естественият път на спускане щеше да мине през мъглата, през стълба вода и зад него. Льо Каго негодуваше срещу „доброто“ място, докато заклещваше тялото си и забиваше един дублиращ клин във варовика над себе си, мърморейки, че клин, забит във варовик, е по- скоро психологична декорация.
Хел започна спускането си, спирайки всеки път когато намереше удобно място да стъпи или пукнатина в скалата, за да забие клин и да прекара въжето през карабинера. За щастие скалата беше добре назъбена и предлагаше места за пръстите на ръцете и за краката. Промяната на посоката на водопада явно беше скорошна и на водата не беше достигнало време да изглади всичко. Най-големият проблем беше с въжето. Когато се беше спуснал на двадесет метра и беше прекарал въжето през осем карабинера, му костваше опасно усилие да издърпа свободно въже през толкова много връзки. Усилието при дърпането на въжето направо повдигаше тялото му от местата, където закрепяше краката си. И обикновено това се получаваше в момента, когато Льо Каго отпускаше отгоре и изобщо не можеше да го задържи, ако се подхлъзнеше.
Той се промъкна през мъглата и достигна сребристо-черната стена на водопада. Там спря и се настрои за последния етап на спускането.
Първо трябваше да забие няколко клина, така че да може да работи независимо от Льо Каго, който можеше слепешката да опъне въжето и да спре Хел, докато е под водопада, заслепен от водните струи, търсещ места за хващане. Щеше да поеме тежестта на падащата вода върху гърба и раменете си. Трябваше да си осигури достатъчно въже по цялото продължение на каскадата, защото докато не стигнеше зад нея, нямаше да може да диша. От друга страна, колкото повече въже си оставеше, толкова по дълго щеше да бъде падането му, ако водата го събореше. Реши да си остави около три метра свободно Искаше му се да остави повече, за да не се окаже, че въжето ще свърши, преди да е достигнал края на водния стълб, но здравият разум му подсказваше, че три метра щеше да е максималната дължина, която щеше да го залюлее обратно извън линията на водопада, ако случайно паднеше и се наранеше.
Хел се приближи до блестящата стена, докато застана на няколко инча от нея и скоро започна да изпитва едно замайващо усещане като че ли водата беше неподвижна, а неговото тяло се издигаше от мъглата и рева. Той протегна ръка във водата и потърси място за захващане. Пръстите му се свиха около малка, остра пукнатина, невидима под водата. Захватът беше по-ниско, отколкото му се искаше, защото знаеше, че тежестта на водата върху гърба му щеше да го приведе надолу, и най-добре щеше да бъде, ако се захванеше по-високо. Но това беше единственото място, което намери, и ръката му започваше да се уморява от струята вода, падаща отгоре й. Той направи няколко дълбоки вдишвания, издишвайки напълно, защото знаеше, че не липсата на кислород, а въглеродният двуокис в дробовете кара човек да си поема въздух. Последното вдишване беше дълбоко, изпъвайки напълно диафрагмата му. След това изпусна една трета от него и се пъхна във водата.
Беше почти смешно и със сигурност разтоварващо.
Стената от падаща вода беше не повече от двадесет сантиметра широка и движението, с което влезе под каскадата, беше достатъчно, за да излезе от нея. Намираше се на една добра тераса, под която имаше ъгъл с чакъл, толкова лесен, че и дете можеше да слезе по него.
Беше така очевиден път, че Хел реши да не го проверява. Върна се обратно през водата и се изкатери до Льо Каго, където се наведе над ухото му и му обясни щастливата ситуация, крещейки. Решиха да оставят въжето на място, за да ги улесни при връщането, и тръгнаха един зад друг, за да преминат от другата страна на водопада.
Оказа се, че веднага щом оставиха зад себе си сребристата водна стена, можеха да говорят с почти нормални гласове. Когато започнаха да слизат, водопадът намаля, тъй като голямо количество се разпръскваше в мъгла и водата на дъното на каскадата беше забележимо по-малко, отколкото в началото й. Масата й се беше разсеяла и да се мине през нея беше сякаш вървиш през пороен дъжд. Те внимателно напредваха в заслепяващия студен поток по хлъзгавия скален под, излъскан гладко от чакъла. След малко мъглата се разсея и се намериха сред чист въздух, шумът на водопада затихна зад тях. Те се спряха и се огледаха. Беше прекрасно — една удивителна пещера с много по-човешки размери, отколкото Хаоса на Льо Каго — туристическа пещера, но съвсем недостъпна за обикновения турист.
Въпреки че беше разхищение, любопитството им надделя и те запалиха още една магнезиева ракета.
Зашеметяващо красиво. Зад тях облаци мъгла се издигаха над падащата вода. Наоколо и над тях мокрите и капещи стени бяха осеяни с кристали, които проблясваха на светлината, докато Льо Каго я местеше напред-назад. Покрай северната стена един замръзнал водопад от камъни се беше свлякъл надолу, приличащ на втвърден карамел. На изток драпирани завеси от минерали, нежни и остри като бръснач изглеждаха като набрани от неуловим пещерен вятър. Близо до стените стройни кристални сталактити висяха надолу към ниски като пънове сталагмити, а тук-там можеше да се види дебел стълб, получен от сливането на тези търпеливи образувания.
Те стояха мълчаливо, докато светлината от магнезиевата ракета избледня и докато привикнаха отново към блещукането на собствените си лампи. Гласът на Льо Каго беше неестествено дрезгав, когато каза:
— Ще я наречем Зазпиак Бат.
Хел кимна.
Той приклекна и направи грубо измерване с клиномера си на разстоянието от върха до дъното на водопада, след което направи няколко пресмятания наум.
— Почти сме на нивото на потока Холкарт. Устието би трябвало да е наблизо.
— Да, — каза Льо Каго, — но къде е реката? Какво си направил с нея?
Наистина реката беше изчезнала. Прекъсната от водопада, тя се беше пръснала през пролуките и сигурно течеше някъде под тях. Имаше две възможности. Или щеше да се появи в пещерата някъде пред тях, или пукнатините покрай основата на водопада я бяха погълнали и тя щеше да се появи направо на
