повърхността. Последното щеше да бъде лош късмет за тях, защото щеше да им отнеме възможността да осъществят своята последна победа, достигайки повърхността чрез плуване. Освен това щеше да направи безсмислено дългото бдение на баскските момчета до устието.
Льо Каго пое водачеството, когато започнаха да напредват през новооткритата пещера, както правеше винаги, когато придвижването беше относително лесно. И двамата знаеха, че Николай беше по-добрият; не беше нужно Льо Каго да го признава, или Хел — да го подчертава. Водачеството автоматично се сменяше в зависимост от естеството на пещерните особености. Хел водеше през шахти, около корнизи, докато Льо Каго водеше, когато влизаха в пещери и драматични характерни особености, които той „откриваше“ и кръщаваше.
Докато водеше, Льо Каго упражняваше гласа си, пеейки една от онези извиващи се песни, които демонстрираха липсата на естетика у баските. Песента съдържаше уникалното баскско звукоподражание, което няма нищо общо с имитация на звуци или с имитация на емоции. В припева на песента на Льо Каго работата беше свършена небрежно
Той спря да пее, когато достигнаха края на диамантената пещера и застанаха пред една широка галерия с нисък таван, чийто отвор изглеждаше като беззъба усмивка. И наистина се оказа, че тя крие шега.
Льо Каго насочи лампата си надолу към пасажа. Наклонът леко се увеличаваше, но не беше повече от 15 градуса и имаше достатъчно място за човек да стои изправен. Беше като авеню, един истински булевард! И най-интересното беше, че с него сигурно завършваше пещерната система. Той пристъпи напред… и падна сред звъна от оборудването.
Подът на пасажа беше дебело покрит с глинеста пръст, плъзгава и гадна, и Льо Каго се пързаляше надолу по наклона, с не много голяма скорост в началото, но без да може да се спре. Той проклинаше и се опитваше да сграбчи нещо да се задържи, но всичко беше покрито с тази плъзгава гадост и нямаше камъни, за които да се хване. Усилията му доведоха до това, че се завъртя около себе си и започна да се плъзга с гърба напред, полу-седнал, безпомощен, побеснял и смешен. Започна да набира скорост. От началото на глинения проход Хел виждаше как светлината на каската му отслабва, въртейки се бавно като лъч на фар. Не можеше нищо да направи. Ситуацията общо взето, беше комична, но ако на края на пасажа имаше скала…
Нямаше скала на края на пасажа. Хел никога не беше виждал толкова дълбок глинен улей. На едно добро разстояние от него, може би на около шестдесет метра, светлината спря да се движи. Не се чу звук, нито вик за помощ. Хел се обезпокои да не би Льо Каго да се беше блъснал в стената на пасажа и сега да лежи някъде начупен.
След това се чу звук, гласът на Льо Каго, изпълнен с ярост, думите, неразбираеми поради вибрирането, но изпълнени с чувство на наранено достойнство. Една фраза, повторена от ехото, беше разбираема: „…В името на перфорираните топки на Свети Себастиан!“
Това означаваше, че на Льо Каго му нямаше нищо. Ситуацията щеше да бъде смешна, ако не беше фактът, че последното кълбо с въже беше отишло заедно с него и дори и той, с неговата сила, нямаше да може да го хвърли на шестдесет метра.
Хел въздъхна дълбоко. Трябваше да се върне обратно през пещерата Зазпиак Бат, покрай основата на водопада, през самия водопад и ледената мъгла до мястото, където бяха оставили въжето, за да улесни връщането им. Самата мисъл го караше да се чувства изтощен.
Но… Той свали пакета си. Нямаше смисъл да го носи със себе си. Провикна се надолу по глинения улей, правейки паузи между думите, така че да се разбират въпреки вибрирането.
— Отивам…
Светлото петно долу мръдна. Льо Каго се беше изправил.
— Защо… не… направиш… и… ти… това! — дойде обратно отговорът. Изведнъж светлината изчезна и се чу ехото на плясък, последван от лудешки рев, плискане, катерене и псуване. След което светлината се появи отново.
Смехът на Хел изпълни пасажа и пещерата. Най-вероятно Льо Каго беше паднал в реката, която сигурно се беше появила именно там. Що за аматьорски номер!
Гласът на Льо Каго се чу по улея:
— Сигурно… ще те… убия… когато… дойдеш… тук… долу!
Хел се засмя отново и пое обратно.
Четиридесет и пет минути по-късно беше отново в началото на глинения улей, където закачи здраво въжето за една скала.
Отначало се опита да се плъзне като по заледен склон, управляван от въжето, но не се получи. Глината беше прекалено хлъзгава. Почти веднага се намери на задните си части. Беше неприятна работа, подла пречка, но достатъчно затрудняваща, макар че й липсваше достойнството на останалите пещерни предизвикателства. Беше дребен проблем, но глупав и дразнещ, преодоляването на който не носеше слава. Глинените улеи бяха омразни за всички пещерняци, които се бяха сблъсквали с тях.
Когато Хел се плъзна тихо до Льо Каго, той беше седнал на една гладка плоча, приключвайки с един сухар и парче наденица. Не обърна внимание на приближаването на Хел, все още намусен от своето недостойно спускане и мокър до кости от гмуркането си.
Хел се огледа. Без съмнение, това беше краят на пещерната конфигурация. Залата имаше размерите на малка къща или на една от приемните в неговия замък. Очевидно понякога се запълваше с вода — стените бяха гладки, а по пода нямаше чакъл. Плочата, на която Льо Каго хапваше, заемаше две трети от пода и в най-отдалечения й ъгъл имаше една кубична падина — типична „винарска изба“, представляваща най- ниската част на цялата пещерна система. Хел отиде до ръба й и насочи надолу лъча си. Страните бяха гладки, но изглеждаше доста лесно за катерене и той се зачуди защо Льо Каго още не се беше спуснал долу, за да бъде първият човек, достигнал края на пещерата.
— Запазих го за тебе — обясни Льо Каго.
— Импулс за честна игра?
— Точно така.
Имаше нещо гнило тук. Баск до мозъка на костите си, Льо Каго беше получил образованието си във Франция, а принципът за честната игра е нещо съвсем чуждо за манталитета на французите — народ, който беше родил генерации аристократи, но нито един джентълмен. Култура, в която „законно“ заместваше „честно“; език, в който единствената дума за честна игра беше заимствана от английския.
Въпреки това нямаше смисъл да стои така и да остави девствен пода на тази „винарска изба“. Хел погледна надолу, търсейки най-доброто място за хващане.
…Момент! Онзи плясък! Льо Каго беше паднал във вода. Къде беше тя?
Хел внимателно наведе ботуша си във Винарската изба. Няколко сантиметра по-долу се докосна до повърхността на езеро — толкова чисто, че изглеждаше като въздух. Скалата долу се виждаше така ясно, че никой не можеше да заподозре, че е под вода.
— Ах ти, копеле — прошепна Хел. След което се засмя. — И ти се спусна право долу, нали?
В момента, в който отдръпна ботуша си, кръговете във водата изчезнаха, изсмукани от силен водовъртеж отдолу. Хел приклекна до ръба на дупката и започна да я разучава с удивление. Повърхността въобще не беше спокойна; тя се поддържаше така гладка от мощно течение. В действителност беше леко наклонена и когато потопи пръста си, усети силно подръпване. Можеше да види един триъгълен отвор долу на дъното, който сигурно беше устието на реката. Беше срещал и други такива езера като това, езера, в които водата влизаше без мехури, които да показват течението й, а самата тя пречистена от минералите и микроорганизмите.
Хел разучи стените на камерата, за да види пътя на водата. Очевидно, изтичането през онази триъгълна тръба долу трябваше да бъде почти постоянно, тъй като количеството на подземната река зависеше от дъждовете и просмукването. Цялата камера и глиненият улей отзад играеха ролята на нещо като цистерна, която уеднаквяваше разликата между втичащата и изтичащата вода. Това явно беше причината за наличието на глина толкова надолу под земята. Без съмнения имаше моменти, когато това помещение, в което седяха сега се^ напълваше с вода, която се връщаше по дългия улей назад. Това обясняваше пъноподобната форма на сталагмитите в онази пещера. Ако бяха пристигнали по някое друго време,
