Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

и страстните и щедри хора, които не бяха страхливци, имаха малко възможности за избор.

Ханна не беше свикнала с мекия, почти шепнещ глас на Хел и се наведе напред, за да чува думите му.

— Грешите, като казвате, че не оказвам дължимата почит на вашия чичо. Преди шестнадесет години в Кайро той рискува сигурността си, може би и живота си, за да ми помогне. Което е още по-важно, той рискува успеха на проекта, на който се беше отдал. Бях прострелян. Не можех да потърся медицинска помощ и хотел. Бях се скитал два дни из крайните улици с прогизнала от кръв кърпа, притисната под ризата, когато го срещнах. Бях замаян от треска. Не, аз много го уважавам. И съм му задължен. — Хел каза всичко това монотонно, без театралничене. Каза й го, защото смяташе, че заради чичо си тя трябваше да знае докъде се простира чувството му за дълг. — След онази история в Кайро чичо ви и аз никога повече не се срещнахме. Нашето приятелство се задълбочи през годините, когато разменяхме писма, в които споделяхме идеи, възгледи за прочетени книги, оплаквахме се от живота и съдбата. Бяхме освободени от неудобството, което изпитва човек, говорейки с непознат. Бяхме много близки непознати. — Хел се зачуди дали тази млада жена би могла да разбере такъв вид приятелство. Решавайки, че едва ли може, той се върна на належащото. — Добре, значи след като синът му е убит в Мюнхен, вашият чичо създава едно ядро, което да му помогне в отмъстителната мисия. Колко човека и къде са те сега?

— Аз съм единственият останал.

— Вие сте били в ядрото?

— Да. Защо? Нима това изглежда…

— Няма значение. — Хел вече беше убеден, че Аса Щерн е действал със замъглено от отчаяние съзнание, след като бе въвел тази либералка в действащо ядро. — Колко голямо беше ядрото?

— Бяхме пет. Нарекохме се „Петимата от Мюнхен“. Клепачите му отново се сведоха.

— Колко театрално. Значи петима? Вашият чичо, вие, двамата убити в Рим и кой беше петият член?

— Петият човек беше убит при избухването на бомба в едно кафене в Йерусалим. Той и аз, ние бяхме… ние бяхме…

— Сигурен съм, че сте били. Това е вариант на романс през лятната ваканция. Добре, кажете ми докъде бяхте стигнали, преди Аса да умре.

Ханна беше смутена и обидена. Това изобщо не приличаше на човека, който беше описвал чичо й — един нежен, културен мъж, който плащаше дълговете си и отказваше да работи за злите международни сили. Как можеше чичо й да бъде привързан към човек, който не показваше и най-малка човещина? На когото изобщо липсваше разбиране?

Хел естествено разбираше прекалено добре. Доста пъти му се беше налагало да почиства след такива отдадени на делото аматьори. Знаеше, че когато избухне бурята, те от страх или бягат, или започват безразборно да стрелят.

Ханна беше изненадана, че сълзите й пресъхнаха от студеното придържане към факти и информация, което наложи Хел. Тя подсмръкна и каза:

— Чичо Аса имаше източници на информация в Англия. Той научи, че последните двама от мюнхенските убийци са с групата на „Черния Септември“ и планират отвличане на самолет, тръгващ от Хийтроу.

— Колко голяма бе групата?

— Пет или шест човека. Не бяхме сигурни.

— Бяхте ли разбрали точно кои са били участниците в Мюнхен?

— Не.

— Значи сте имали намерение да убиете всичките пет? Тя кимна.

— Ясно. А контактите ви в Англия? Какъв е техният характер и какво ще направят за вас?

— Те са градски терористи, борещи се за освобождението на Северна Ирландия от английското господство.

— Господи!

— Трябва да знаете, че съществува нещо като братство между всички, които се борят за свобода. Тактиките ни може да са различни, но крайната ни цел е една и съща. Ние всички очакваме деня, когато…

— Моля ви — прекъсна я той. — А сега, какво щяха да направят тези от ИРА за вас?

— Е-е… те щяха да наблюдават септемврийците. Щяха да ни приютят, когато пристигнехме в Лондон. И щяха да ни осигурят оръжие.

— „Ние“ навярно означава вие и двамата от Рим.

— Да.

— Ясно. Добре, кажете ми сега какво се случи в Рим. „Би Би Си“ определи убийците като японци от „Червената армия“, действащи за Организацията за освобождение на Палестина.

— Не знам.

— Не бяхте ли там?

— Да! Бях там! — Тя се овладя. — Но в объркването… хората умиращи… стрелба навсякъде около мене… — Разстроена, тя стана и се обърна с гръб към този мъж, който нарочно я измъчваше, изпитвайки я. Каза си, че не трябва да плаче, но сълзите въпреки това потекоха. Нервна, изпитваща нужда да прави нещо с ръцете си, тя посегна да вземе от рафта зад нея една проста метална тръба.

— Не пипайте това!

Тя отдръпна ръката си, стресната от гласа му — за първи път повишен. Заля я вълна от справедлив гняв.

— Няма да повредя играчките ви!

— Те могат да ви повредят. — Гласът му отново беше тих и модулиран. — Това е тръба с нервнопаралитичен газ. Ако бяхте завъртели долната половина, щяхте досега да сте мъртва. И което е по-важно — и аз също.

Тя направи гримаса и се оттегли от рафта с оръжията. Запъти се към плъзгащата се врата, която водеше в градината, и се облегна на прага, опитвайки се да събере мислите си.

— Госпожице, имам намерение да ви помогна, ако това е възможно. Признавам, че може и да не е възможно. Вашата малка аматьорска група е допуснала всички възможни грешки и не на последно място от тях е свързването ви с тези мумии от ИРА. Въпреки това, заради вашия чичо ще ви изслушам. Може би ще мога да ви защитя и да ви върна обратно в буржоазния комфорт на вашия дом, където можете да се борите срещу безпорядъка в националните паркове. Но ако реша да ви помогна, трябва да знам разположението на камъните върху дъската. Затова искам от вас да запазите чувствата и артистичността за мемоарите си и да отговорите на въпросите ми възможно най-кратко и ясно. Ако не сте готова да направите това сега, можем да говорим по-късно. Но вероятно трябва да действам бързо. Типично в случай като този, след предотвратен набег — а сигурно този номер на международното летище в Рим е бил точно това — времето работи за другите. Сега ли ще говорим, или ще отидем да обядваме?

Ханна се плъзна на пода върху татамито и облегна гърба си на прага. Профилът й се очерта на фона на огрятата от слънце градина. След известно време каза:

— Съжалявам. Много ми се насъбра.

— Не се и съмнявам. Сега ми разкажете за удара в Рим. Факти и впечатления. Не емоции.

Тя погледна надолу и започна да очертава с нокът малки кръгчета върху почернялото си бедро, след което сви колене и ги придърпа към себе си.

— Добре. Аврим и Чаим минаха през паспортната проверка преди мене. Мене ме забави италианският офицер, който се опитваше да флиртува и оглеждаше влюбено гърдите ми. Предполагам, че е трябвало да нося блузата си закопчана догоре. Най-накрая той подпечата паспорта ми и аз тръгнах към терминала. Тогава започнаха изстрелите. Видях Аврим да бяга… и да пада… едната страна на главата му цялата… цялата. Почакайте малко. — Тя подсмъркна и пое няколко пъти дълбоко въздух. — Аз също започнах да бягам… всички бягаха и крещяха… един възрастен човек с бяла брада беше ранен… едно дете… една дебела жена. След това се чуха изстрели, идващи от другата страна на терминала и от надвисналия мецанин, и азиатците бяха застреляни. След това изведнъж стрелбата престана, имаше само писъци и ранени хора. Видях Чаим да лежи до шкафчетата за багаж, краката му бяха неестествено изкривени. Беше улучен в лицето. А аз… аз просто продължих. Не знаех какво правя, къде отивам. Тогава чух повикването за полета до Пау. Продължих да вървя направо, докато стигнах до изхода за пътниците. И… и това е