Историята казва, че на каготите и тяхното потомство липсвала долната месеста част на ухото. Затова и до ден днешен в повечето баскски села момичетата между пет и шест години си пробиват ушите и носят обеци. Без да знаят източника на тази традиция, майките продължават древната практика, доказваща, че техните момичета имат долна част на ухото, на която да носят обеци.
Днес каготите са изчезнали — или умрели, или смесили се бавно с баскската народност (въпреки че подобно твърдение не бива да се прави в някой баскски бар), а името им, излязло от употреба, е станало нарицателно само за приведени, стари жени.
Младият поет, чиято чувствителност беше притъпена от събитията, избра името Льо Каго като псевдоним, за да привлече вниманието към несигурното положение на съвременната баскска култура, която беше застрашена от изчезване също както потисканите бардове и жонгльори от старите времена.
Малко преди шест Пиер заприпка надолу по площада на Етчбар. Благодарение на натрупания ефект от погълнатото вино той като че ли беше освободен от теглото си и от гравитацията и се придвижи до волвото, едва докосвайки земята. Бяха го изпратили да вземе два тоалета, които Хана беше поръчала по телефона, след като се беше информирала за мерките на Ханна и ги беше превела в европейския стандарт. След дрехите Пиер трябваше да вземе тримата гости от хотел „Дабади“. Не успявайки на два пъти да хване дръжката на вратата, Пиер дръпна надолу периферията на баретата си и се концентрира в немаловажната задача да влезе в колата, с която успя накрая да се справи, но след това се сети за нещо и се удари по главата. Успя да се измъкне и ритна задния калник, имитирайки мистър Хел, след което отново се добра до седалката на шофьора. С типичното баскско недоверие към всичко механично, Пиер се ограничаваше да кара само на задна или на най-ниска предавка с отворен дросел, използвайки целия път от край до край. Такива неща като овце, крави, хора или клатушкащи се мотопеди, които се появяваха изведнъж пред бронята му, успяваше да избегне с рязко завъртане на кормилото, след което налучкваше пътя по чувство. Избягваше крачната спирачка, а ръчната използваше само при паркиране. Тъй като винаги спираше без да натисне амбреажа, не му се налагаше да изключва двигателя, тъй като колата обикновено се раздрусваше и загасваше, когато той достигаше целта си. Спираше, като издърпваше ръчката на спирачката. За щастие на жителите на селата между замъка и Тардет, звукът на освободеното купе на волвото, дрънкащо и тракащо, и ревът на двигателя, използван на първа скорост с пълна газ, изпреварваше Пиер с половин километър и те имаха възможност да се скрият зад дървета или каменни стени. Пиер заслужено се гордееше с шофьорските си възможности, тъй като никога не беше имал произшествие. И това беше нещо значително, като се имаха предвид недисциплинираните шофьори около него, които той често наблюдаваше да се отклоняват в канавките или да се качват на тротоарите, или да се сблъскват, когато той профучаваше покрай сигналите за стоп или влизаше в еднопосочни улици. Несръчното безразсъдство на другите шофьори не безпокоеше толкова Пиер. Безпокоеше го тяхната просташка грубост, защото понякога те му крещяха вулгарни неща и безброй пъти беше виждал през огледалото за задно гледане как му показваха пръст или юмрук.
Пиер успя да докара кашлящото и подскачащо волво в центъра на площада и излезе навън. След като удари големия пръст на крака си във вратата, той се зае с поръчките, първата от които беше да сподели една чаша вино със старите си приятели.
На никой не му се струваше странно, че Пиер нанася удари на колата всеки път като влиза или излиза от нея, тъй като удрянето на волвото беше станало постоянна практика в Югозападна Франция. В действителност, разнасяно от туристите по целия свят, удрянето на волвото се беше превърнало в нещо като култ и Николай Хел беше много доволен, тъй като именно той го беше въвел.
Преди няколко години, търсейки кола за всякакъв вид дейност за замъка, Хел беше послушал съвета на един приятел и беше купил волво, като смяташе, че една толкова скъпа кола, на която липсваха красота, комфорт, бързина и икономия на гориво, трябва да притежава нещо друго. Увериха го, че това е нейната трайност и обслужване. Борбата му с ръждата започна на третия ден, а малките грешки в конструкцията и дизайна (небалансирани колела, които изтъркваха гумите още на пет хиляди километра; чистачки, които изтънчено избягваха контакта със стъклата; ключалка на багажника, за която бяха необходими и двете ръце, за да се затвори) го принудиха да върне колата на търговеца още след 150-я километър. Търговецът смяташе, че това са грешки на производителя, а производителят смяташе, че това са грешки на търговеца, и след няколко месеца, през които получаваше любезни, но неясни писма, изпълнени с незаинтересовано съчувствие, Хел реши да се предаде и да използва колата най-жестоко за превозване на овце и екипировка по стръмните планински пътища, надявайки се, че много скоро тя ще се разпадне на части и ще оправдае купуването на ново превозно средство. За нещастие, въпреки че се беше убедил, че доброто обслужване беше само мит, устойчивостта на колата се оказа истина и макар и да се движеше зле, тя винаги се движеше. При други обстоятелства Хел би счел трайността й за положително качество, но намираше слаба утеха в заплахата проблемът му да не се реши години наред.
Забелязвайки качествата на Пиер като шофьор, Хел реши да съкрати мъката си, като разреши на Пиер да кара колата, когато пожелае. За съжаление и този заговор пропадна, тъй като по ирония на съдбата Пиер не претърпяваше произшествия. Така че Хел прие волвото като едно от комичните теглила в живота, но си позволяваше да дава отдушник на яда си, като риташе и удряше колата всеки път, когато влизаше или излизаше от нея.
Не след дълго и неговите приятели пещерняци придобиха навика да удрят колата му, когато минаваха покрай нея. Скоро младите хора, с които пътуваха, започнаха да удрят всяко волво покрай което минаваха. Следвайки нелогичния път на прищевките, удрянето на волвото се разпространи като на места приемаше антиконституционен тон, на места беше младежки изблик или израз на антиматериализъм.
Дори и собствениците на волво започнаха да възприемат тази мода. Имаше случаи, когато тайно удряха колите си, за да придобият репутация на космополити. Носеха се настойчиви, макар и апокрифни слухове, че компанията щеше да представи един изпоудрян модел, с което да покаже как той е готов на всякакви жертви за сигурността на пасажерите си, и преди всичко да апелира към богатите егоисти, които вярваха, че продължителността на живота им е от съществено значение за съдбата на човека.
След като взе душ, Хел се облече в черния си сукнен костюм, създаден да накара гостите, облечени в обикновени костюми, и тези, облечени във вечерно облекло да се чувстват еднакво удобно. Когато срещна Хана на края на главното стълбище, тя беше в дълга рокля в китайски стил, създадена със същото двусмислено предназначение.
— Къде е Льо Каго? — попита той когато слязоха в малкия салон. — Почувствах присъствието му няколко пъти през деня, но не съм го виждал или чувал.
— Предполагам, че се облича в стаята си. — Хана леко се засмя. — Каза ми, че така ще бъда зашеметена от новите му дрехи, че ще се хвърля влюбено в обятията му.
— О, господи. — Вкусът на Льо Каго към дрехите клонеше малко към оперните костюми. — А мис Щерн?
— Тя прекара по-голямата част от следобеда в стаята си. Изглежда, че доста си я разстроил по време на вашия разговор.
— Хм.
— Тя ще слезе скоро след като Пиер се върне с дрехите, поръчани за нея. Искаш ли да чуеш какво ще бъде менюто?
— Не, сигурен съм, че ще бъде идеално.
— Не чак, но приемливо. Тези гости ни дават възможност да се отървем от сръндака, който ни даде старият мистър Ибар. Виси тук повече от седмица, сигурно вече е готов. Трябва ли да знам нещо по- специално за гостите?
— Непознати са за мене. Предполагам, врагове.
— Как да се отнасям с тях?
— Както към гостите в тази къща. С този особен твой чар, с който караш всеки мъж да се чувства интересен и важен. Искам тези хора да бъдат изкарани от равновесие и да не се чувстват сигурни в себе си. Те са американци. Точно както ти или аз бихме се чувствали несигурни на барбекю, те пък страдат от светско замайване на една истинска вечеря.
— Какво, по дяволите, е „барбекю“?
— Примитивен племенен ритуал, включващ картонени чинии, летящи насекоми, препечено месо и бира.
Те седяха в притъмнелия салон, леко докосвайки се с пръсти. Слънцето се беше скрило зад планините и
