После я сгъна и почука с нея устните си.
— Изглежда, мис Щерн, че не разполагаме със свободата да решаваме, както мислехме досега. Трима чужденци са пристигнали в Тардет и са задавали въпроси за мене и, което е по-важно, за вас. Описани са като англичани или американци — хората от селото не биха могли да разграничат произношението. Придружавани са от специални части на френската полиция, които били много услужливи.
— Но как са узнали, че съм тук?
— По хиляди начини. Вашите приятели — тези, които бяха убити в Рим — имаха ли самолетни билети в себе си?
— Предполагам. Всъщност, да. Всеки от нас носеше билета си. Но те не бяха дотук, а до Пау.
— Достатъчно близко. Не съм съвсем неизвестен. — Хел поклати глава на това ново доказателство за тяхното аматьорство. Професионалистите винаги си купуват билет до места, отдалечени от истинската им цел, защото резервациите се записват в компютри, след което са достъпни на правителствените организации или на компанията-майка.
— Кои според вас са тези хора?
— Не знам.
— Какво ще направите? Той повдигна рамене.
— Да ги поканя на вечеря.
След като остави Ханна, Хел постоя половин час в градината, наблюдавайки как около планините се струпват буреносни облаци и преценявайки разположението на камъните върху дъската. Достигна едновременно до две заключения. Тази вечер щеше да вали, а най-умното нещо беше да подтикне врага към бързане.
Телефонира в хотел „Дабади“ от оръжейната стая. Уговориха се. Семейство Дабади щеше да изпрати американците на вечеря горе в замъка. Но оставаше проблемът с вечерята, която вече бяха приготвили за гостите. В края на краищата, хотелът печелеше от храната, не от стаите. Хел ги убеди, че най-честният и правилен начин е да включат неизядената вечеря в сметката. И Господ е свидетел, че Дабади не биха били виновни, ако чужденците решат в последния момент да вечерят с Хел. Бизнесът си е бизнес. И като се има предвид, че разхищението на храна не е угодно Богу, може би най-доброто решение щеше да бъде те сами да изядат вечерята, като поканят и абата.
Хана четеше в библиотеката с огромни квадратни очила. Тя погледна над тях, когато той влезе.
— Гости за вечеря?
Той погали бузата и с длан.
— Да. Трима. Американци.
— Колко мило. С Ханна и Льо Каго ще се получи добра компания.
— Точно така.
Тя отбеляза докъде беше стигнала и затвори книгата.
— Неприятности ли има, Нико?
— Да.
— Нещо свързано с Ханна и нейните проблеми? Той кимна.
Тя леко се засмя.
— А тази сутрин ме покани да стоя тук през половината от всяка година, като се опитваше да ме примамиш с тишината и усамотеността на твоя дом.
— Скоро ще бъде отново спокоен: Все пак, аз съм се оттеглил.
— А може ли някой като тебе напълно да се оттегли? Е, добре, щом ще имаме гости, трябва да изпратя някой долу в селото. Ханна има нужда от някакви дрехи. Не може да се яви на вечеря с тези шорти.
Поздрав още от алеята, блъскане на стъклената врата на салона, от което стъклото се раздрънча, шумно търсене на Хана в библиотеката, могъща прегръдка, дълга, мляскаща целувка по бузата, вик за малко гостоприемство във вид на чаша вино — и цялото домакинство вече знаеше, че Льо Каго се беше завърнал от задълженията си в Лару.
— А сега, къде е това младо момиче с едрия бюст, за което говорят в цялата долина? Доведи я тук! Нека срещне съдбата си!
Хана му каза, че младата жена почива, а Николай работи в японската градина.
— Не искам да го виждам. Достатъчна ми беше компанията му цели три дни. Разказа ли ти за моята пещера? Направо трябваше да го мъкна през нея. Тъжно е да се признае, но той остарява, Хана. Време е да се замислиш за бъдещето си и да се огледаш за някой мъж без възраст, например един як баскски поет…
Хана се засмя и му каза, че банята ще бъде готова след половин час.
— След което, ако решиш, можеш да се облечеш по-официално. Ще имаме гости за вечеря.
— Ах, публика. Добре. Много добре, ще отида за малко вино в кухнята. Все още ли работи при вас онова португалско момиче?
— Те са няколко.
— Значи ще мога да си избера. И почакай да ме видиш, като се облека! Преди няколко месеца си купих едни дрехи и все още не съм имал възможността да се покажа в тях. Един поглед към мене и ще се разтопиш, в името на топките…
Хана му хвърли кос поглед и той веднага облагороди езика си.
— …В името на екстаза на света Тереза. Е добре, изчезвам в кухнята. — И той замарширува през къщата, блъскайки врати и крещейки за вино.
Хана се усмихна след него. Още от самото начало я беше харесал и неговият груб начин да показва одобрението си беше проявата му на галантност. От своя страна, тя харесваше неговия честен, груб стил, и беше доволна, че Николай има толкова лоялен и забавен приятел като този легендарен баск. Тя мислеше за него като за митична фигура, поет, който беше създал един необичаен, романтичен образ и който през останалото време играеше ролята, която беше създал. Тя веднъж попита Хел какво беше накарало поета да се скрие зад тази бутафорна авантюристична фасада. Хел не можеше да й разкаже подробностите. Ако беше направил това, щеше да предаде доверието, с което, без Льо Каго да знае, го беше облякъл една нощ, когато поетът, много пиян, беше пречупен от мъка и носталгия. Преди много години чувствителният млад поет, който накрая беше приел образа на Льо Каго, беше преподавател по баскска литература и работеше в университета в Билбао. Беше женен за едно красиво и мило испано-баскско момиче и двамата имаха дете. Една нощ, по неясни причини, той се присъединил към студентска демонстрация срещу потискането на баскската култура. Жена му също била с него, въпреки че самата тя не се интересувала от политика. Федералната полиция разпръснала демонстрантите със стрелба. Жената била убита. Льо Каго бил арестуван и прекарал следващите три година в затвора. Когато се измъкнал, научил, че детето е умряло. Младият поет започнал доста да пие и да участва в безсмислено жестоки антиправителствени акции. Повторно бил арестуван и когато се измъкнал отново, младият поет вече бил изчезнал. На негово място бил Льо Каго, една безчувствена карикатура, която станала народна легенда заради патриотичните си стихове, участието си в баскските сепаратистки действия и значителната си личност, благодарение на която го канели да чете лекции в целия Западен свят. Името на тази нова персона заимствал от каготите, древна раса от недосегаеми парии, които упражнявали един вариант на християнството, донесъл им ненавистта и омразата на техните съседи-баски. Каготите потърсили спасение от това преследване с молба до папа Лъв X през 1514 година и го получили по принцип, но безчестията и ограниченията продължили до деветнадесети век, когато каготите престанали да съществуват като отделна раса. Преследванията имали различни форми. Били принудени да носят върху дрехите си отличителен знак във формата на следа от гъши крак. Не можели да носят оръжие. Не можели да ходят боси. Не можели да посещават публични места и дори когато отивали на църква, ползвали една странична, ниска врата, създадена специално за тази цел. Тази врата може да се види и до днес в много селски църкви. По време на службата не можели да седят близо до другите и да целуват кръста. Можели да наемат земя и да отглеждат храна, но не можели да продават стоката си. Под заплаха от смърт не можели да се женят или да имат някакви отношения извън своята раса.
Това, което останало за каготите, били занаятите. От незапомнени времена те били единствените дърворезбари и дърводелци. По-късно те дали началото на баскските строители и тъкачи. Тъй като безформените им тела били считани за смешни, те станали пътуващи музиканти и смешници и по-голямата част от това, което сега се нарича баскски фолклор, бил създаден от презрените каготи.
