най-правилното действие е и най-сигурното.
— Това означава ли, че нямате намерение да ми помогнете?
— Точно обратното. Ще ви помогна, като ви изпратя у дома. Моят дълг към чичо ви се простира и над вас; но не до някакви абстрактни намерения за отмъщение или до някаква организация, с която сте в съюз.
Тя се намръщи и погледна настрани към планината.
— Виждане ви за дълга към чичо ми е най-удобното за вас.
— Така изглежда.
— Но… моят чичо отдаде последните години на живота си, за да проследи тези убийци, и всичко ще изглежда съвсем безсмислено, ако не се опитам да направя нещо.
— Няма нещо, което да можете да направите. Липсва ви подготовка, умение, организация. Дори нямате план или онова, което би могло да се нарече така.
— Имахме.
Той се усмихна.
— Добре. Нека хвърлим един поглед на плана ви. Казахте, че „Черните септемврийци“ възнамеряват да отвлекат самолет от Хийтроу. Да предположим, че вашата група щеше да ги нападне в този момент. Къде смятахте да го направите — на самолета или преди да се качат?
— Не знам.
— Не знаете?
— След като чичо Аса почина, Аврим беше водачът. Той не ни казваше повече, отколкото смяташе, че трябва да знаем, в случай че някой от нас бъде заловен или нещо подобно. Но не вярвам, че сме щели да ги посрещнем в самолета. Мисля, че щяхме да ги екзекутираме на терминала.
— И кога трябваше да стане това?
— Сутринта на седемнайсти.
— Това е след шест дни. Защо бяхте тръгнали толкова рано за Лондон? Защо щяхте да се излагате на опасност толкова време?
— Не отивахме в Лондон. Щяхме да дойдем тук. Чичо Аса знаеше, че без него нямахме голям шанс за успех. Беше се надявал, че ще бъде достатъчно силен, за да ни придружи и да ни насочва. Краят дойде твърде бързо за него.
— Значи той ви изпрати тук. Не мога да повярвам.
— Не може да се каже, че той ни изпрати тук. Той ви беше споменавал няколко пъти. Казваше, че ако изпаднем в беда, трябвало да дойдем при вас и вие сте щели да ни помогнете.
— Сигурен съм, че той е имал предвид да ви помогна да се измъкнете след събитията.
Тя повдигна рамене. Той въздъхна.
— Значи вие тримата щяхте да отидете в Лондон, да вземете оръжието от вашата връзка от ИРА, щяхте да се размотавате шест дена в града, да вземете такси, да се разходите по летището, да откриете вашите цели в чакалнята и да ги застреляте. Такъв ли беше планът?
Тя стисна зъби и погледна встрани. Казано така, наистина звучеше глупаво.
— И така, мис Щерн, без да забравяме вашето отвращение и ужас от случилото се на международното летище в Рим, излиза, че сте планирали да поемете отговорността за едно подобно действие — стрелба от права позиция в претъпкана чакалня. Деца, възрастни, тичащи насам-натам, докато посветените на делото млади революционери с блеснали очи и развети коси пробиват със стрелба своя път в историята. Това ли имахте предвид?
— Ако искате да кажете, че не сме по-различни от тези, които убиха младите атлети в Мюнхен и които застреляха приятелите ми в Рим…
— Разликата е съвсем очевидна! Те бяха добре организирани и професионалисти! — Той рязко се прекъсна. — Съжалявам. Кажете ми, какви бяха вашите средства?
— Средства?
— Да. Като забравим вашите контакти с ИРА — а мисля, че спокойно можем да ги забравим — на какви средства разчитахте? Момчетата, които загинаха в Рим, бяха ли добре подготвени?
— Аврим беше. Не мисля, че Чаим е участвал преди това в нещо подобно.
— А пари?
— Пари? Е, ние се надявахме да получим малко от вас. Нямаше да имаме нужда от много. Надявахме се да останем тук за няколко дни — да поговорим с вас, да ни дадете някакви инструкции и съвети. След което да отлетим направо за Лондон, пристигайки един ден преди операцията. Всичко, от което щяхме да имаме нужда, беше пари за самолетните билети и още малко.
Хел затвори очи.
— Мое скъпо, глупаво, фатално момиче. Ако се заемех с това, което сте мислели, то щеше да струва сто, сто и петдесет хиляди долара. Не говоря за възнаграждението си. Това щяха да са само парите за уреждането на всичко. Много пари струва да се прехвърлиш, а още повече — да се измъкнеш. Вашият чичо знаеше това. — Той погледна към хоризонта, където небето се допираше до планините. — Започвам да разбирам, че това, което е планирал, е било едно самоубийствено нападение.
— Не мога да повярвам! Той никога не би ни накарал да участваме в такова нещо, без да ни каже!
— Вероятно не е имал намерение да сте на предна линия. Възможно е да е планирал да му осигурите тила, надявайки се да свърши останалото сам, а вие да се измъкнете в общото объркване. Освен това…
— Освен това, какво?
— Не трябва да забравяме, че от дълго време е използвал опиати, за да потисне болката. Кой може да каже какво си е мислел? Кой може да знае с каква част от мозъка си е разсъждавал към края?
Тя притегли коленете си и ги притисна към гърдите си. Притисна устни към коленете си и погледна към градината.
— Не знам какво да правя.
Хел я погледна през полуотворените си очи. Бедното, объркано създание, търсещо цел и вълнения в живота, докато в същото време културата и произходът й я осъждаха на съвъкупление с търговци и рекламни агенти. Тя беше изплашена и объркана и още не беше готова да се откаже от тази афера, изпълнена с опасност и значимост, за да се върне към нормалния си живот.
— Наистина, нямате голям избор. Ще трябва да си отидете вкъщи. За мене ще е удоволствие да заплатя вашия път.
— Не мога да направя това.
— Нямате какво друго да направите.
За момент тя леко засмука коленете си.
— Мистър Хел, мога ли да ви наричам Николай?
— В никакъв случай.
— Мистър Хел. Вие ми казвате, че нямате намерение да ми помогнете, нали?.
— Помагам ви, като ви казвам, че трябва да си отидете вкъщи.
— А ако откажа? Какво ще стане, ако продължа на своя глава?
— Ще се провалите и най-вероятно ще умрете.
— Знам това. Въпросът е, ще ме оставите ли да опитам сама? Ще допусне ли чувството ви за дълг към моя чичо да ми го позволите?
— Блъфирате.
— А ако не блъфирам?
Той погледна настрани. Беше съвсем възможно тази буржоазна издънка да го въвлече в това или поне да го накара да провери докъде се простират лоялността и честта. Той се готвеше да изпита нея и себе си, когато почувства приближаването на Пиер и се извърна да погледне към градинаря, който тътреше крака към тях.
— Добър ден, господине, госпожице. Сигурно е приятно да се мързелува на слънцето. — Той извади нагънато парче хартия от джоба на сините си работни дрехи и го подаде на Хел е голяма тържественост, след което обясни, че не може да остане, защото имат да се вършат хиляди неща, и се отправи към градината и своята къщичка. Беше време за нова чаша червено.
Хел прочете бележката.
