Докато разгъваше колосаната ленена салфетка, Ханна забеляза, че не са й сервирали същото като на Хел и Хана. Пред нея имаше парче агнешко, изстудени аспержи в майонеза и пилаф от ориз, докато пред тях — пресни и леко запържени зеленчуци и обикновен кафяв ориз.
Хана се усмихна и обясни.
— Възрастта ни и предишното ни неблагоразумие налагат да се храним по-внимателно, мила. Но не искаме да налагаме нашия спартански режим и на гостите си. Всъщност, когато съм извън къщи, в Париж например, си позволявам да си похапна добре. Храненето за мене е управляем порок. Порок, който твърде трудно може да се контролира, когато живеете в Париж, където в зависимост от гледната точка, храната е или втората по качество в света, или най-лошата в света.
— Какво искате да кажете? — попита Ханна.
— Според изтънчените, френската е втора след китайската кухня. Но е обработена така, полята със сос, подлютена, накълцана, напълнена и подправена, че се получава един питателен кошмар. Затова никой в Западния свят не изпитва такова голямо удоволствие от яденето, както французите, и никой друг няма толкова много проблеми с черния си дроб.
— А какво мислите за американската храна? — попита Ханна с кисела физиономия. Беше от тези американци, които — за да се покажат интелигентни, когато са в чужбина — са склонни да оплюят всичко американско.
— Не бих могла да кажа. Никога не съм била в Америка. Но Николай е живял там известно време и ми е казвал, че има някои райони в Америка, където храната е отлична.
— О-о? — каза Ханна, поглеждайки студено към Хел.
Изненадана съм да чуя, че мистър Хел може да каже нещо хубаво за Америка или за американците.
— Не американците ме дразнят, американизмът: социалната болест на слединдустриалния свят, която трябва неминуемо да зарази всички нации една след друга и която се нарича „американско“ само защото вашата нация е в най-напреднал стадий на заболяването. По същия начин човек говори за испански грип или за японски енцефалит тип-В. Симптомите са изчезване на етиката към работата, намаляване на вътрешните човешки ресурси и една постоянна нужда от външно стимулиране, последвани от духовна разруха и морално опиянение. Можете да разпознаете жертвата по нейните постоянни усилия да влезе във връзка със себе си и по това, че приема своята духовна посредственост за интересна психологична извратеност; по това, че обяснява своето бягство от действителността, търсейки и намирайки доказателството, че тя и нейния живот са отворени за нов експеримент. В последния стадий жертвата вече може да търси най-баналната от човешките дейности: забавлението. А колкото до вашата храна, никой не може да отрече, че Америка се е специализирала отлично в едно: закуските. И смятам, че в това има нещо символично.
Хана не одобри неприятния тон на Хел и пое контрол над разговора, като взе чинията на Ханна, за да я напълни отново.
— Моят английски е доста неточен. Тук има повече от една аспержа, но множественото число на думата звучи доста странно — asparaguses. Това да не би да е едно от онези латински множествени числа, Николай? Може би трябва да се казва asperagae, или нещо подобно?
— Някой може и да го каже по този начин, но само ако е от онези недообразовани типове, които посещават концерт за цигулка и след това си поръчват чаша капучино. Или, ако е в Америка, желе от ягоди.
—
— Какво съм четяла?
— В какво сте се специализирала — поясни Хел. — О-о. Социология.
Трябваше да отгатне. Социология, тази описателна псевдонаука, която маскира несигурността си със статистически мъгли, като се възползва от тясната пропаст между психология и антропология. Една специализация, която много американци използват за да оправдаят своята четиригодишна интелектуална ваканция и да продължат юношеството си.
— Какво сте учили в училище? — попита Ханна своята домакин, без да се замисли.
Хана се усмихна на себе си.
— О-о… неофициално психология, анатомия, естетика — такива неща.
Ханна се зае с аспержите и неочаквано попита:
— Вие двамата не сте женени, нали? Искам да кажа… вие се пошегувахте миналата вечер, като казахте, че сте държанка на мистър Хел.
Очите на Хана се разшириха от изумление. Тя не беше свикнала с такава любознателна нетактичност, която англосаксонците смятат за приятелска откровеност. Хел повдигна длан към Хана, давайки й знак да отговори, докато очите му се изпълниха с дяволита невинност.
— Е… — каза Хана, — мистър Хел и аз не сме женени. И в действителност аз съм негова държанка. Ще вземете ли сега десерт? Току-що получихме първата доставка от разкошни череши, с които баските с право се гордеят.
Хел знаеше, че Хана нямаше да се отърве толкова лесно и й се ухили, когато мис Щерн настоя.
— Не мисля, че искахте да кажете „държанка“. На английски „държанка“ означава някой, който е нает за… е, за сексуални услуги. Мисля, че имахте предвид „любовница“. И дори любовница звучи някак старомодно. Сега хората казват, че просто живеят заедно.
Хана погледна към Хел за помощ. Той се засмя и се застъпи за нея:
— Английският на Хана е наистина много добър. Само се шегуваше за аспержите. Тя знае разликата между държанка, любовница и съпруга. Любовницата не е сигурна във възнаграждението си, съпругата не получава никакво, а и двете са аматьорки. Сега си вземете от черешите.
Хел седеше на една каменна скамейка в средата на градината, затворил очи и повдигнал лице към небето. Въпреки че планинският вятър беше хладен, слънчевите лъчи проникваха през дрехата му и го затопляха до желание да заспи. Той се колебаеше на приятната граница между дрямка и будно състояние, когато усети приближаващата се аура на някой, който беше обезпокоен и напрегнат.
— Седнете, мис Щерн — каза той, без да отваря очи. — Трябва да ви поздравя за начина, по който се държахте по време на обяда. Не споменахте нито веднъж проблемите си. Изглежда сте забелязали, че в тази къща не обичаме да обсъждаме сериозни неща на масата. Да си призная, не очаквах от вас такава добра форма на държание. Повечето хора на вашата възраст и от вашата класа са така отдадени на себе си — така загрижени с това, което преживяват — та дори не забелязват, че стилът и формата са всичко, а заместителите само отминаващ мит. — Той отвори очи и се усмихна, докато правеше блед опит да имитира американско произношение: — Истината не е в това какво правиш, а как го правиш.
Ханна се настани върху мраморната балюстрада пред него. Беше боса и не беше взела под внимание съвета му да смени дрехите си.
— Казахте, че трябва да поговорим още малко.
— Хмм. Да. Но първо ми позволете да ви се извиня за нецивилизования тон по време на малкия ни разговор по обед. Бях ядосан и раздразнен. Оттеглил съм се от повече от две години, мис Щерн. Вече не съм в бранша; отдал съм се на градинарство, пещернячество, слушам как расте тревата и търся дълбокото спокойствие, което загубих преди много години — загубих го поради обстоятелства, които ме изпълниха с омраза и ярост. И ето, че се появявате вие с едно напълно законно искане да ви помогна заради дълга си към чичо ви, и аз се виждам заплашен от принудата да се върна към една професия, изпълнена със страх и насилие. Страхът изигра най-голяма роля в раздразнението, което изпитах към вас. В моята работа до известна степен съществува антишанс. Няма значение колко добре си тренирай, колко си внимателен, колко си хладнокръвен, шансовете се изравняват с годините и идва моментът, когато късметът и антишансът натежават срещу тебе. Не че съм бил късметлия през цялото време — не се доверявам на късмета — но и никога не съм бил спъван от много лош късмет. Хвърлял съм монетата много пъти и винаги падаше ези. Има повече от двадесет години, които чакат да си го върнат с тура. Така! Това, което исках да обясня, беше причината, поради която бях нелюбезен с вас. Дължеше се преди всичко на страх. И на известно раздразнение. Имах достатъчно време да размисля. Мисля, че знам какво трябва да направя. За щастие
