престанахме да ходим по голяма нужда край пътя и по този начин лишихме фалангата от основния й източник за препитаване. И това е истината, кълна се в името на набръчканите…
— Бено? — прекъсна го Хана, посочвайки с кимване към момичето.
— …В името на набръчканата вежда на Матусалем. Какво ти става? — попита той Хана с овлажнели от обида очи. — Да не мислиш, че съм забравил добрите си обноски?
Хел бутна назад стола си и стана.
— Мистър Даймънд и аз имаме да свършим малко работа. Предлагам ви да изпиете коняка си на терасата. Мисля, че ще успеете преди дъжда.
Когато излязоха от главната зала и влязоха в японската градина, Хел хвана Даймънд за ръката.
— Позволете ми да ви водя. Не се сетих да взема фенер.
— О-о? Известно ми е тайнственото ви чувство за присъствие, но не знаех, че можете да виждате и на тъмно.
— Не мога. Но сме на моя земя. Не би било зле да не го забравяте…
Той запали две лампи в оръжейната стая и покани Даймънд на една ниска маса, върху която имаше бутилка и чаши.
— Налейте си. Аз ще дойда ей сега. — Той занесе едната лампа до шкаф с чекмеджета, пълни с около двеста хиляди картона с данни. — Да смятам ли, че Даймънд е истинското ви име?
— Да.
Хел потърси картона, който съдържаше всички препратки, отнасящи се до Даймънд.
— А вашите инициали?
— Джак О. — Даймънд се усмихна на себе си, като сравни картоните на Хел със своята информационна система — Дебелака.
— Не сметнах за нужно да използвам някакви псевдоними, тъй като предположих, че ще откриете семейна прилика с брат ми.
— Вашият брат?
— Не си ли го спомняте?
— В момента не мога. — Хел си мърмореше докато прелистваше картоните. Тъй като информацията беше на шест езика, те бяха подредени фонетично. — Д. Д-А, Д-АИ дифтона, Д-АИМ… а-а, ето ги. Даймънд, Джак О. Налейте си питие, мистър Даймънд. Системата ми е малко обременителна, но не ми се е налагало да я използвам, откакто съм се оттеглил.
Даймънд беше изненадан, че Хел дори не си спомня за неговия брат. За да прикрие моментното си смущение, той вдигна бутилката и я разгледа.
— Арманяк?
— Хм-м-м. — Хел запомни препращащите индекси и потърси картоните. — Близо сме до родината на арманяка. Ще намерите много добър и много отлежал. Значи сте служител на компанията-майка, нали? Следователно мога да предположа, че сте получили от компютъра си достатъчно информация за мене. Дайте ми малко време, за да се изравним.
Даймънд взе чашата си и започна да се разхожда из стаята, разглеждайки необичайните оръжия по рафтовете. Разпозна някои: тръбата с нервнопаралитичен газ, пистолети със сух лед и други подобни. Но имаше и съвсем чужди за него: прости метални дискове, устройство от две пръчки от американско твърдо дърво, свързани с метал, един конус, който можеше да се надене на пръста. На масата до бутилката с арманяк намери малък пистолет, френско производство.
— Доста обикновено оръжие сред тази екзотика — каза той.
Хел вдигна поглед от картона, който четеше.
— О-о, да, забелязах го, когато влязохме. В действителност не е мое. Принадлежи на вашия човек, онзи селски тип от Тексас. Мислех, че ще се отпусне повече без него.
— Грижливият домакин.
— Благодаря ви. — Хел остави настрани картона, който четеше, и отвори друго чекмедже. — Пистолетът ни казва доста. Очевидно сте решили да не пътувате въоръжени, за да избегнете усложнения на границата. Така че вашето момче е получило пистолета, след като сте дошли тук. Направата му показва, че е получил пистолета от френската полиция. Което означава, че ги въртите на пръста си.
Даймънд повдигна рамене.
— И французите имат нужда от петрол също както и всяка друга промишлена страна.
— Ici on n’a pas d’huile, mais on a des idees.26
— Което значи?
— Всъщност нищо. Лозунг от френската пропаганда в страната. Тук виждам, че майор Даймънд от Токио е бил ваш брат. Това е интересно — но не чак толкова. — Сега, като се замисли, Хел намери прилика между двамата — тясното лице, напрегнатите черни очи, разположени доста близо едно до друго, извитият нос, тясната горна устна и тежката безцветна долна, напрегнатостта в маниерите.
— Помислих, че ще се сетите, като чуете името ми.
— Да си призная, отдавна съм го забравил. В края на краищата, сметките ни бяха уредени. Значи така, вие сте започнали да работите в компанията-майка по програмата за ранно пенсиониране, нали? Това наистина съответства с кариерата на брат ви.
Преди няколко години компанията-майка установи, че служителите, навършили петдесет, стават забележимо по-непродуктивни точно по времето, когато компанията започва да им плаща най-много. Проблемът беше предоставен на Дебелака, който предложи да се образува Отдел за ранно пенсиониране, който да организира случайни инциденти с малък процент от такива хора обикновено докато са на почивка и обикновено във вид на сърдечни атаки. Резултатите бяха значителни. Даймънд беше повишен до ръководител на този отдел, преди повишението му да контролира ЦРУ и НСС.
— …Изглежда, че и двамата с брат ви сте намерили начин да съчетаете естествения си садизъм с умерената печалба, работейки в големия бизнес, той — за армията и ЦРУ, вие — за петролните магнати. И двете са продукти на американската мечта. Млади умни мъже, вървящи напред.
— Но поне никой от нас не стана наемен убиец.
— Глупости. Всеки, който работи в компания, която замърсява, открива мини, отравя въздуха и водата, е убиец. Фактът, че вие и вашият брат, убит от засада с патриотични намерения, не смятате, че сте убийци, може само да означава, че сте страхливци.
— Смятате ли, че един страхливец щеше да дойде във вашата бърлога така, както аз го направих?
— Определен вид страхливец, да. Страхливец, който се страхува от собствената си страхливост.
Даймънд тънко се засмя.
— Вие наистина ме мразите, нали?
— Ни най-малко. Вие не сте личност, вие сте представител на организация. Човек не може да ви мрази като индивид. И във всеки случай, не сте от този тип, който да предизвика такива силни емоции като омраза. Отвращение би било по-близко до истината.
— Въпреки това, независимо от вашето презрение дължащо се на произхода и обучението ви, хората като нас — които вие с насмешка наричате меркантилна класа — сме тези, които ви наемат и ви изпращат да вършите мръсната им работа.
Хел вдигна рамене.
— Винаги е било така. През цялата история търговците са се крили страхливо зад стените на своите градове, докато рицарите са се биели за да ги защитят. В отговор търговците са се кланяли, подмилквали и подлизурствали. Човек не може да ги обвини. Те не са родени със смелост. И още повече, не можеш да си сложиш смелост в банката. — Хел прегледа бързо последния картон и го хвърли в купчината при другите, за да ги погледне отново по-късно. — Добре, Даймънд. Сега знам кой сте и какъв сте. Поне знам за вас толкова, колкото ми е нужно.
— Предполагам, че информацията ви идва от Гнома?
— Повечето от нея идва от човека, който вие наричате Гном.
— Много бихме дали, за да научим как този човек получава информация.
— Не се и съмнявам. Разбира се, аз не бих ви казал дори и да знаех. Но в действителност нямам и най- малка представа.
— Но знаете кой е той и къде се намира. Хел се засмя.
