Даймънд се скова едва забележимо, след което направи един полупоклон — жест, за който веднага съжали. Тази проклета гръмотевица!
Хана напълни отново чашите и поднесе мезета, водейки разговора по такъв начин, че скоро Дарил Стар започна да се обръща към нея с „Ма’ам“24, усещайки как интересът й към Тексас и всичко тексаско го обвиваше с неуловимо очарование, а специализантът от ООП се хилеше и кимаше всеки път когато се интересуваха дали се чувства удобно. Дори и Даймънд скоро установи, че започна да разказва за впечатленията си от баскската страна, чувствайки се блестящ и проницателен. И петимата станаха, когато Хана се извини, обяснявайки, че трябва да се погрижи за младата дама, която ще вечеря с тях.
След като ги напусна, настъпи осезаема тишина и Хел нарочно остави лекото неудобство да продължи, наблюдавайки гостите си леко развеселен.
Дарил Стар беше този, който успя да направи една уместна забележка, за да запълни празнината.
— Хубаво място имате тук.
— Искате ли да разгледате къщата? — попита Хел.
— Е-е, не… не си правете труда заради мене. Хел каза няколко думи на Льо Каго, който се запъти към Стар и с грубовато добродушие го издърпа от стола за ръката и му предложи да го разведе из градината и да му покаже оръжейната стая. Стар обясни, че се чувства удобно там, където е в момента, но Льо Каго придружи усмивката си с осезаем натиск върху горната част на ръката на Стар.
— Задоволи моята прищявка, добри ми приятелю — каза той.
Стар се престори, че му е безразлично и тръгна с него.
Даймънд беше обезпокоен, разкъсан между желанието да поеме контрол над ситуацията и един импулс, който му се струваше детински — да покаже, че салонните му маниери са толкова изискани, колкото тези на Хел. Ясно му беше, че и той, и положението бяха под чужд контрол, и това го дразнеше. За да каже нещо, той отбеляза:
— Виждам, че не пиете нищо преди вечеря, мистър Хел.
— Да, вярно е.
Хел не възнамеряваше да облекчи положението на Даймънд, като му помогне в разговора. Просто щеше да остави инициативата у него. Даймънд се подсмихна и каза:
— Мисля, че имате странен шофьор.
— О-о?
— Да. Паркира колата отвън, на площада, и трябваше да извървим остатъка от пътя. Бях сигурен, че бурята ще ни хване.
— Не разрешавам леки коли на моя земя.
— Да, но след като паркира колата, той ритна предната врата и съм сигурен, че е останала вдлъбнатина.
Хел се намръщи и каза:
— Колко странно. Ще поговоря с него. В този момент Хана и мис Щерн се присъединиха към мъжете. Младата жена изглеждаше изтънчена и съблазнителна в лятната рокля, която Хана й беше поръчала. Хел внимателно я наблюдаваше, докато я представяха на двамата мъже, възхищавайки се неохотно на самоконтрола й и лекотата, с която се изправи срещу хората, които бяха организирали убийството на приятелите й. Хана й посочи да седне до нея и успя да привлече вниманието върху нейната младост и красота, насочвайки я по такъв начин, че само Хел забеляза замайването, което чувстваше момичето. В един момент той улови погледа й и й кимна с одобрение и разбиране. Имаше все пак нещо в това момиче. Може би ако прекараше четири или пет години в компания на жена като Хана… кой знае?
От хола се чу дрезгав смях и Льо Каго се появи, преметнал ръка върху раменете на Стар. Тексасецът изглеждаше малко смутен и косата му беше разбъркана, но Льо Каго беше изпълнил мисията си; кобурът под лявата мишница на Стар беше празен.
— Не знам за вас, приятели — каза Льо Каго на своя английски с подчертано „р“, — но аз съм изгладнял! Направо бих ял за четирима!
Вечерята, сервирана на светлината на два големи свещника върху масата и на други по стените, не беше пищна, но беше добра. Пъстърва от местния поток, сръндак със сос от череши, градински зеленчуци, приготвени по японски маниер, и накрая зелена салата преди десерта от плодове и сирене. Съответни вина съпровождаха всяко ястие и подправка. С известно неудобство Даймънд забеляза, че на Хана и Хел в началото на вечерята бяха сервирани само ориз и зеленчуци, но те се присъединиха към другите при салатата. Освен това, въпреки че домакинята пиеше вино наравно с тях, чашата на Хел едва се намокряше от всяка бутилка, така че общо той сигурно не беше изпил повече от една чаша.
— Не пиете ли, мистър Хел? — попита той.
— Пия както виждате. Просто не намирам, че две глътки вино са по-вкусни от една.
Повечето американци, които пътуваха по света, в това число и Даймънд, се смятаха за експерти по вината. Той сръбна и повъртя из устата си розето, което придружаваше сръндака, след което каза:
— Ах, има тавел и тавел25. Хел леко се намръщи.
— А, да… предполагам, че е така.
— Но това
Когато Хел повдигна рамене и дипломатично промени разговора, вратът на Даймънд почервеня от смущение. Беше толкова сигурен, че е тавел.
По време на вечерята Хел се придържаше към дистанцирано мълчание, очите му рядко изпускаха Даймънд, въпреки че изглеждаха фокусирани малко зад него. Без усилие Хана предизвикваше другите да разказват смешки и истории и нейното удоволствие и удивление беше такова, че караше всеки да се чувства, че е надминал себе си от интелигентност и очарование. Дори и Стар, който се беше вкиснал след грубата обработка в ръцете на Льо Каго, много скоро започна да разказва на Хана за момчешките си години във Флетрок, Тексас, и за приключенията си в Корея.
В началото Льо Каго се беше отдал на задачата да се натъпче с ядене. Скоро краищата на вратовръзката му провиснаха, а сакото с лястовичите опашки беше захвърлено настрани. Когато дойде време да вземе думата и да започне да забавлява компанията със своите понякога мръсни истории, той беше останал по впечатляващата си жилетка с копчетата от фалшиви диаманти. Седеше до Ханна и по едно време протегна ръка, постави я на бедрото й и го стисна приятелски.
— Кажи ми нещо, но честно, красиво момиче. Бориш ли се с желанието, което изпитваш към мене? Или вече си се предала? Питам те само за да знам как да постъпя. А сега яж, яж! Ще ти трябва сила. И така! Вие, господа, сте от Америка, така ли? Аз, аз съм бил в Америка три пъти. Затова и английският ми е толкова добър. Бих могъл да мина за американец, а? Имам предвид произношението.
— О, без съмнение — каза Даймънд. Беше му станало ясно колко важен за хора като Хел и Льо Каго беше истинският стил, дори и когато са лице в лице с врага. Така че реши да играе тяхната игра.
— Но разбира се, когато хората забележат истината, грееща в очите ми, и чуят музиката на моите мисли, веднага ще разберат, че не съм американец.
Хел прикри леката усмивка зад пръстите си.
— Строг сте към американците — каза Даймънд.
— Може би — съгласи се Льо Каго. — И може би не съм прав. Ние тук всъщност виждаме само утайката, търговци във ваканция с безсрамните си жени, военни, млади хора, търсещи себе си, и най-лошото от всичко — научни работници, които се опитват да убедят застрахователните агенции, че светът ще стане по-добър, ако те се застраховат в Европа. Понякога си мисля, че основният продукт, който изнасят американците, са объркани професори на почивка. Вярно ли е, че в Америка всеки над двадесет и пет години има научна степен? — Льо Каго беше вече набрал скорост и започна да разказва една от своите истории, основаваща се както обикновено на истински случай, но украсена с такива подробности, че скучната истина почти се загуби. Сигурен, че Льо Каго ще ги забавлява дълго време, Хел замрази една любезна усмивка на устните си, докато обмисляше постъпките си след вечерята.
Льо Каго се беше обърнал към Даймънд.
— Ще ви осветля по някои исторически въпроси, американски гости на моя приятел. Всеки знае, че баските и фашистите са били врагове още преди зараждането на историята. Но само някои знаят истинския източник за тази антипатия. Това беше преди всичко наша грешка, признавам. Преди много години
