градината. Канали и улуци се пробиваха и оформяха, растения се преместваха, разхвърляше се чакъл, пеещите камъни се нареждаха в потока, докато сопрановият звук от шумоленето на дъжда върху чакъла, басовият звук на капките върху широките листа, острият резонанс на потрепващите бамбукови листа — всички те така се балансираха по сила на звука, че ако човек седнеше точно в средата на стаята с татамита, трябваше да долови, че нито един звук не доминираше. Концентрираният слушател би могъл да извлече един тон или пак да го върне към хармонията на цялото само като изместваше фокуса на своето внимание. Усилието, необходимо за да се контролира инструментът на една добре настроена градина, може да потисне ежедневните безпокойства и вълнения, но тези успокояващи постижения не са главната цел на градинаря, който трябва да е отдаден на създаването на една градина, а не на използването й.
Хел седеше в оръжейната стая, чувайки дъжда, но без да има достатъчно душевно спокойствие, за да може да го слуша. Нещо в този случай не беше наред. Заплашваше, го лично. Хел беше свикнал да играе срещу разположението на дъската, а не срещу противоречиви противници от плът и кръв. В тази работа щяха да се предприемат действия по нелогични причини; щеше да има човешки филтър между причината и ефекта. Цялата работа смърдеше на страст и пот.
Той въздъхна продължително, изпускайки тънка струя въздух. — Е? — попита той. — Какво ще кажете за всичко това?
Нямаше отговор. Той усети как аурата й се разтупка като на заек, разкъсвана от желанието да побегне или да не помръдне. Хел дръпна плъзгащата се врата на стаята за чай и я повика с пръст.
Ханна Щерн застана на вратата с мокра от дъжда коса и полепнали по тялото и краката й мокри дрехи. Чувстваше се неудобно, че са я заловили да подслушва, но нямаше никакво желание да се извини. По нейно разбиране важността на належащите неща беше по-голяма от доброто държание. Хел можеше да й каже, че за един по-продължителен период „дребните“ достойнства са това, което има значение. Можеше да се разчита повече на любезността, отколкото на добродетели като съчувствие, благотворителност и искреност; също както честната игра е за предпочитане пред абстрактното правосъдие. Основните добродетели имат свойството да изчезват под натиска на обстоятелствата. Но доброто възпитание е добро възпитание, то остава непроменено при всякаква буря.
Хел можеше да й каже всичко това, но не беше заинтересован от духовното й образование. Освен това, тя най-вероятно щеше да разбере само думите, без да вникне в смисъла.
— Е-е? — попита отново той. — Какво ще кажете за всичко това?
Тя поклати глава.
— Нямах представа, че са така… организирани; така… хладнокръвни. Причиних ви големи неприятности, нали?
— Не ви държа отговорна за нищо, което се е случило до този момент. Отдавна знам, че имам дълг към съдбата. Като се има предвид, че моята работа директно пресича структурата на обществените организации, би трябвало да се очаква известна доза лош късмет. До този момент не съм имал лош късмет, така че бях длъжник. Вие се оказахте средството за получаване на баланс със съдбата, но не ви смятам за причина. Разбирате ли нещо от това?
Тя повдигна рамене.
— Какво смятате да правите?
Бурята отминаваше и вятърът, който подухна от градината, накара Ханна да потрепери.
— Има подплатени кимона в този скрин. Съблечете тези дрехи.
— Добре съм.
— Направете както ви казвам. Трагичната героиня с течащ нос е една твърде нелепа гледка.
Съвсем в съответствие с прекалено късите шорти, разкопчаната блуза и начина, по който Ханна възприемаше интереса на мъжете към нея, тя първо се съблече, а след това потърси кимоното в скрина. Никога не признаваше пред себе си, че се възползва от съблазнителното си тяло, което изглеждаше лесно достъпно. Можеше да нарече този свой автоматичен ексхибиционизъм просто живеене в съгласие с тялото си.
— Какво смятате да правите? — попита тя отново, докато се загръщаше в топлото кимоно.
— Правилният въпрос е какво смятате да правите вие? Все още ли смятате да продължите с тази работа? Да се хвърлите от кея с надеждата, че аз ще скоча след вас?
— Ще го направите ли? Ще скочите ли след мене?
— Не знам.
Ханна се загледа в тъмната градина и притисна удобното кимоно към себе си.
— Не знам… Не знам. Всичко изглеждаше толкова ясно вчера. Знаех какво трябва да направя, кое беше най-правилното и справедливо.
— А сега…?
Тя повдигна рамене и поклати глава.
— Вие ще предпочетете да си отида вкъщи и да забравя всичко, нали?
— Да. И това може да не се окаже толкова лесно, колкото си мислите. Даймънд знае за вас. Да ви отведем благополучно вкъщи, ще изисква известно усилие.
— А какво ще стане със „септемврийците“, които убиха нашите атлети в Мюнхен?
— О, те ще умрат. Всички неизбежно умират.
— Но… ако аз просто си отида вкъщи, тогава смъртта на Аврим и Чаим ще бъде безсмислена.
— Вярно е. Това беше безсмислена смърт и не можете да промените нищо.
Ханна се приближи плътно до Хел и го погледна, лицето й беше изпълнено с объркване и съмнение. Искаше да я прегърнат, да я успокоят, да й кажат, че всичко ще бъде наред.
— Ще трябва доста бързо да решите какво смятате да правите. Нека се върнем обратно в къщата. Ще обмислите нещата през нощта.
Намериха Хана и Льо Каго навън на мократа тераса. Един порив на вятъра беше последвал бурята и сега въздухът беше свеж и измит. Хана стана при тяхното приближаване и с несъзнателен мил жест взе ръката на Ханна в своята.
Льо Каго се беше прострял на каменната пейка със затворени очи, тежкото му дишане беше прекъсвано от време на време от леко похъркване.
— Заспа точно по средата на една история — обясни Хана.
— Хана — каза Хел, — мис Щерн няма да остане с нас утре. Ще се погрижиш ли нещата й да са прибрани на сутринта? Ще я отведа горе в хижата. — Той се обърна към Ханна. — Имам едно планинско място. Можете да останете там, далече от опасности, докато реша как да ви върна благополучно на вашите родители.
— Не съм решила, че
Вместо да й отговори, Хел ритна подметката на ботуша на Льо Каго. Едрият баск се стресна и примлясна няколко пъти с уста.
— Къде бях? Ах… разказвах за онези монахини от Байон. Е, добре, срещнах ги…
— Не, няма да го разкажеш в присъствието на дами.
— О-о? Е, добре! Виждаш ли, малко момиче, една такава история би разпалила страстта ти. А когато дойдеш при мене, искам да бъде по твое собствено желание, а не водена от сляпа похотливост. Какво стана с нашите гости?
— Отидоха си. Най-вероятно — обратно в Съединените щати.
— Искам да ти кажа нещо, Нико, но съвсем честно. Не ми харесаха тези мъже. В очите им имаше страхливост и това ги прави опасни. Или трябва да започнеш да каниш гости от по-висока класа, или рискуваш да загубиш покровителството ми. Хана, прекрасна и желана жена, не искаш ли да дойдеш в леглото заедно с мене?
Тя се усмихна.
— Не, благодаря ти, Бено.
— Възхищавам се на самообладанието ти. А ти, малко момиче?
— Тя е изморена — каза Хана.
— Ах, може би така е по-добре. Леглото ми щеше да стане малко пренаселено с пълничката португалка от кухнята. И така, не ми е приятно, че ще ви лиша от очарованието на моето присъствие, но изключителната машина, която представлява моето тяло има нужда от изпразване, а след това от сън. Лека
