редът, основателната необходимост на доктора от почивка, отбеляза колко хубаво би било той да остави някой млад, енергичен и почтен заместник в пасторската къща и дори любезно намекна, че никак не би било зле този заместник да е женен.
— Щеше ми се — продължи Хенриета, предоволна от своята събеседница — лейди Ръсел да живее в Апъркрос и да е близка с доктор Шърли. За нея се говори, че може да въздейства на когото поиска! Винаги съм я смятала за способна да убеди човек във всичко. Веднъж ти споменах, че дори малко се страхувам от нея, защото тя е толкова умна, но страхотно я уважавам и ми се иска да си имахме такава съседка в Апъркрос.
Ан намираше за доста забавен начина, по който Хенриета изразява добрите си чувства, развесели я и мисълта, че промяната в развоя на събитията и интересите на Хенриета биха представили лейди Ръсел в благоприятна светлина не пред другиго, а именно в очите на семейство Масгроув. Тя нямаше време дълго да разсъждава върху това и успя да отговори най-общо в смисъл, че наистина би било добре да имат такава съседка, когато разговорът им на тази тема бе прекъснат от приближаването на Луиза и капитан Уентуърт. Те също бяха излезли на разходка преди часа, когато се очакваше да поднесат закуската, но Луиза внезапно си спомни, че е трябвало да купи нещо от магазина и ги покани да се върнат заедно в града. Разбира се, всички бяха на нейно разположение.
На стъпалата към плажа видяха един господин, който се канеше да слезе към морето. Той любезно се дръпна настрана, за да им направи място да минат. Тръгнаха по стъпалата и докато минаваха покрай него, Ан долови погледа му и откри в него толкова искрено възхищение, че беше невъзможно да не се развълнува.. Тя наистина изглеждаше прекрасно — благодарение на лекия вятър красивото й лице с правилни черти бе възвърнало свежата хубост на младостта, а в очите й блестеше одухотвореност. Джентълменът (действително истински джентълмен по държанието) определено й се възхищаваше. В същия момент капитан Уентуърт я погледна така, сякаш и той бе забелязал въздействието й върху непознатия. Погледна я само за секунда, но мигновеният блясък в очите му сякаш говореше: „Този човек е смаян от красотата ти, която в този момент виждам дори аз, сякаш пред мене е някогашната Ан Елиът.“
Всичко придружиха Луиза до магазина, позабавиха се още тук-там и най-после се върнаха в страноприемницата, и когато Ан излезе от стаята си и забързана да слезе в трапезарията, за малко не връхлетя върху същия господин, който излизаше от съседния апартамент. Още при срещата Ан бе решила, че и той като тях не е оттук, а когато на връщане видяха между двете страноприемници да се разхожда красив слуга, тя кой знае защо го помисли за негов камериер. Имаше основание да ги свърже в мислите си, защото и двамата бяха облечени в траурни дрехи. Оказа се, че и господинът е отседнал в техния хан, а и колкото да бе мимолетна тази втора среща, погледът му отново убеди Ан, че е възхитен от нейната красота. Готовността и учтивостта, с които побърза да се извини, издаваха изисканите му обноски. Изглеждаше около трийсетинагодишен и макар лицето му да не бе точно красиво, джентълменът беше много симпатичен. На Ан и се прииска да разбере кой е той.
Към края на закуската чуха шум от приближаваща карета (май първата след пристигането си в Лайм) и почти половината от тях отидоха до прозореца да видят какво става. Беше карета на джентълмен — кабриолет на две колела, който излизаше от задния двор — сигурно някой от гостите си заминаваше. На капрата седеше прислужник, облечен в черно.
При думата „кабриолет“ Чарлз Масгроув скочи да види колата и да я сравни със своята, любопитството на Ан бе събудено при вида на слугата с черните дрехи и след малко и шестимата стояха до прозореца. Видяха от хана да излиза същият джентълмен, който си размени любезности и поклони със съдържателя, седна в каретата и отпътува.
— А — каза веднага капитан Уентуърт и погледна бегло към Ан — това е същият човек, покрай когото минахме сутринта.
Госпожици Масгроув потвърдиха и всички проследиха кабриолета с погледи, докато той най-после се скри зад билото на хълма; после се върнаха на масата за закуска. Малко след това при тях влезе прислужникът, който им сервираше.
— Не би ли могъл, любезни, да ни кажеш името на господина, който си тръгна току-що? — веднага го попита капитан Уентуърт.
— Да, сър, някой си господин Елиът. Джентълменът е доста богат, пристигна снощи от Сидмут. Вероятно сте чули шума от каретата, сър, докато вечеряхте, а сега замина към Крукхърн на път за Лондон и Бат.
„Елиът!“ — повечето от тях се спогледаха и някои дори си повториха това име на глас, докато осъзнаят за кого става дума, въпреки че слугата им го бе казал веднага и съвсем ясно.
— Боже господи! — възкликна Мери, — това ще да е братовчедът, нашият мистър Елиът — няма начин да не е той! Чарлз, Ан, не е ли така? И в траур при това, също като братовчеда. Колко странно! И през цялото време сме били в една и съща страноприемница! Ан, нали това беше нашият мистър Елиът, дето ще наследи титлата на баща ни? Кажете, господине — обърна се тя към слугата, — не сте ли чули нещо, слугата му не ви ли каза дали господарят му е от рода в Келинч?
— Не, госпожо, той не спомена никакъв род, но каза, че господарят му е много богат и някой ден ще стане баронет.
— Ето, нали ви казвах! — възкликна Мери възторжено, — точно това си и мислех! Наследник на сър Уолтър Елиът! Сигурна бях, че не може да не се разбере, ако е бил действително той. Хващам се на бас, че където и да отиде, слугите му все гледат да разтръбят за пристигането му. Ама колко необичайно само, нали, Ан? Жалко, че не успях да го видя по-добре. Ще ми се да бяхме разбрали по-рано кой е, за да се запознаем с него. Колко жалко, че не се запознахме! Мислите ли, че прилича на семейство Елиът? Почти не го видях, гледах конете му през това време, но си мисля, че в лицето прилича на нашия род. И как само не обърнах внимание на герба! О, всъщност сега се сещам, че върху облицовката бе преметната някаква горна дреха и гербът не се виждаше, иначе непременно би ми направил впечатление; а и ливреята — ако слугата не беше в траур, веднага щях да го позная по ливреята.
— Като съберем накуп всички тези доста необичайни обстоятелства — обади се капитан Уентуърт — не може да не приемем, че съдбата е решила засега да не ви запознава с братовчед ви.
Ан най-после успя да привлече вниманието на сестра си и се опита да я увери, че едно такова запознанство едва ли би било желателно, след като в продължение на много години баща й и мистър Елиът не са били в добри отношения.
В същото време обаче тя тайничко изпитваше задоволство, че е видяла най-после братовчед си, че бъдещият господар на Келинч несъмнено е джентълмен и че по вида му личи колко здравомислещ човек е той. В никакъв случай не би споменала за повторната си среща с мистър Елиът, а за щастие Мери изобщо не го бе видяла, докато се разминаваха сутринта — при всички положения щеше да занарежда, че я пренебрегват, особено ако разбереше как Ан едва не се сблъска с господина и прие любезните му извинения, докато самата тя изобщо не се е приближавала до него — не този незначителен разговор между роднините трябваше да остане в тайна.
— Като пишеш до Бат следващия път — каза Мери, — ще споменеш, че сме се видели, разбира се. Мисля, че баща ми положително трябва да научи за това; разкажи му всичко от начало до край.
Ан се постара да отговори уклончиво, тъй като смяташе това не само за ненужно, но дори за нещо, което трябваше да се скрие от баща й. Знаеше, че преди много години мистър Елиът бе оскърбил сър Елиът и предполагаше, че Елизабет също е засегната, защото и двамата много се дразнеха от самото споменаване на името му. Мери изобщо не пишеше до Бат и на Ан се бе паднало неприятното задължение да поддържа не особено оживена и твърде отегчителна кореспонденция с Елизабет.
Скоро след закуска дойдоха капитан Харвил, мисис Харвил и капитан Бенуик, с които се бяха уговорили да направят една последна разходка из Лайм. Към един часа трябваше да тръгнат за Апъркрос и им се искаше дотогава да прекарат колкото се може повече време заедно и колкото се може повече на открито.
Ан видя, че капитан Бенуик се приближава към нея веднага щом излязоха на улицата. Разговорът им от предишната вечер не го бе разколебал да търси нейната компания и известно време повървяха заедно, като отново заговориха за мистър Скот и лорд Байрон и отново не можаха да стигнат до съгласие кой от тях е по-добър — както впрочем често се случва между читатели; след едно разместване на събеседниците по групички до Ан този път вървеше не Бенуик, а капитан Харвил.
— Мис Елиът — каза той тихичко — направихте добро дело, като накарахте бедния ми приятел да се
