разприказва така. Бих искал по-често да има събеседници като вас.
Знам, че никак не е добре, дето така се е затворил в себе си, но какво мога да направя? Не можем да се разделим един от друг.
— Така е — каза Ан — и аз мисля, че е невъзможно, но може би след време… Всички знаем на какво е способно времето. След тежка скръб… пък и не бива да забравяте, капитан Харвил, че вашият приятел е претърпял загубата си твърде скоро — доколкото разбрах, през това лято.
— Да, вярно — каза той и въздъхна тежко — едва през юни.
— И по всяка вероятност не го е научил веднага.
— Чак в началото на август, когато се върна от Добра надежда. Тъкмо го бяха назначили на „Куката“. По онова време бях в Плимут и със страх очаквах да разбера дали е научил. Изпрати ми няколко писма, но аз не му отговорих. Тъй като корабът му трябваше да замине за Портсмут, някъде по пътя е научил за смъртта на сестра ми — кой ли може да му е казал? Във всеки случай не съм аз, по-скоро бих предпочел да се покатеря на нока. Никой, освен този момък (той посочи към капитан Уентуърт) не може да се изкачи дотам. „Лакония“ пристигнал в Портсмут една седмица преди кораба на Бенуик и нямало опасност да отплува скоро. Уентуърт поел грижата за всичко останало — писал да му разрешат отпуска и без да изчака отговора, пътувал ден и нощ, за да стигне до Портсмут, където веднага наел лодка и гребал до „Куката“, а там не се откъснал от горкото момче цяла седмица. Та ето какво направи той — нещо, което никой друг не можа да направи за бедния Джеймс. Е, сега разбирате, мис Елиът, защо толкова обичаме капитан Уентуърт!
Ан беше убедена в това и успя да каже само толкова, колкото й позволиха чувствата й в момента и колкото би могъл да понесе той — за Харвил беше много болезнено да се връща отново към тази история и когато отново заговори, то беше за нещо съвсем различно.
Според мисис Харвил, мъжът й вече бил вървял прекалено много, трябваше да се връщат в къщи и тя определи посоката, в която да поемат за последната си разходка. После планираха да изпратят Харвилови до дома им и да се върнат в страноприемницата, за да се подготвят за заминаването. Според изчисленията им, времето щеше да стигне само за това, но след като така или иначе бяха близо до реката, на всички им се прииска да се поразходят още веднъж покрай нея. Всички подкрепиха идеята, а Луиза така се запали от нея, че ги убеди, четвърт час едва ли е от значение в случая. Пред входа на къщата се сбогуваха топло с новите си познати и си размениха всички възможни покани и обещания, които може да си представи човек; разделиха се с Харвилови, а Бенуик, на когото му се искаше да остане с тях до последната възможна секунда, реши да ги придружи до Коб и там да си вземе довиждане с всички.
Ан забеляза, че капитан Бенуик отново се приближава към нея. Случаят беше много подходящ отново да извадят на бял свят „тъмносините морски води“ на лорд Байрон и Ан с удоволствие отдели на капитана цялото си внимание, доколкото това беше възможно — скоро то бе привлечено в съвсем друга посока.
Вятърът беше прекалено силен и разходката по високия бряг нямаше да е толкова приятна за дамите, затова решиха да слязат до самата вода. Стъпалата до долу бяха доста стръмни и всички въздъхнаха с облекчение, когато най-после успяха да слязат. Всички освен Луиза, която поиска с помощта на Уентуърт да скочи от едно по-високо място. И при предишните им разходки тя вечно го бе карала да й подава ръка, за да скача от едно или друго място — това й доставяше огромно удоволствие. Този път той прие с определена неохота, защото, според него, паважът бил прекалено твърд за стъпалата й, но в края на краищата трябваше да отстъпи. Тя се приземи без произшествия и веднага изтича отново нагоре, защото й се искаше да скочи още веднъж и да покаже на останалите колко приятно е да се хвърли човек оттам. Капитан Уентуърт се опита да я разубеди, тъй като сблъскването с твърдата настилка би било болезнено за момичето, но уви — усилията му нямаха никакъв успех, тя се засмя и каза:
— Щом съм решила, ще скоча и това е!
Той разтвори ръце да я поеме, но тя го изпревари само с един миг и падна върху паважа. Когато я вдигна, Луиза не даваше никакви признаци на живот! По нея не се виждаха никакви рани, нямаше кръв, нямаше дори драскотина, но тя не дишаше и очите й бяха затворени, а лицето й бе бледо като на мъртвец. В този момент всички разбраха какво е да изпитваш ужас.
Капитан Уентуърт, който я бе поел в ръцете, коленичи заедно с нея и не по-малко пребледнял, се вгледа с безмълвен ужас в бледото й лице.
— Мъртва е, мъртва е! — изпищя Мери и се вкопчи в съпруга си, за да му предаде страха си, от което той съвсем се вцепени и не можа да помръдне. В този миг през главата на Хенриета премина същата мисъл и тя загуби съзнание. Ако Ан и капитан Бенуик не я бяха поели, тя също щеше да падне върху стъпалата.
— Няма ли кой да ми помогне? — бяха първите думи на капитан Уентуърт, в които прозвуча нотка на отчаяние. Той беше обезумял и сякаш не му бе останала капчица сила.
— Отивайте при него, при него! — извика Ан. — За бога, вървете! Мога и сама да я държа! Оставете ме и отидете да му помогнете! Разтрийте ръцете и слепоочията й, ето ви тук солите — вземете, вземете ги!
Капитан Бенуик се подчини, а и Чарлз най-после успя да се освободи от жена си и отидоха при Уентуърт и момичето. Изправиха Луиза и я хванаха здраво помежду си, а после направиха онова, което им бе казала Ан, но всичко беше напразно. Капитан Уентуърт, който се бе облегнал на стената сякаш да поеме сила от нея, възкликна:
— Господи! Ами баща й и майка й?
— Лекар! — извика Ан.
Той я чу и тази дума го накара да скочи на секундата; успя да промълви само:
— Точно така, веднага да се намери лекар — и бе готов да побегне, но Ан нетърпеливо го спря:
— Стойте, не е ли по-добре да отиде капитан Бенуик? Той знае къде да го намери.
Всички, които все още можеха да мислят в този момент, се съгласиха с разумността на това предложение, и само след миг (трябваше да действат много бързо) капитан Бенуик остави на брат й отпуснатото безжизнено тяло на девойката и пое към града с пределна скорост.
Едва ли би могло да се каже кой от онези, които остави бяха най-разстроени, кой страдаше най-много — капитан Уентуърт, Ан или Чарлз; Чарлз обичаше силно сестра си и я държеше здраво в ръце, от гърлото му излизаха сподавени ридания и той безпомощно местеше поглед от едната към другата си сестра, която лежеше не по-малко безчувствена върху стъпалата, а после към жена си — Мери бе изпаднала в истерия и пищеше за помощ, а той не можеше да направи нищо.
С всичката сила, ум и бързина, които й внушаваха нейните инстинкти, Ан се опитваше да помогне на Хенриета. От време на време се опитваше да направи нещо и за останалите — да успокои Мери, да вдъхне кураж на Чарлз, да уталожи мъката на капитан Уентуърт. И двамата чакаха какво ще нареди тя.
— Ан, Ан — викаше Чарлз — какво да правим сега? Какво, за бога, трябва да се направи сега?
Погледът на капитан Уентуърт също бе отправен към нея.
— Не е ли по-добре да я отнесем в страноприемницата? Да, сигурна съм, че така ще е по-добре — трябва много внимателно да я отнесем там.
— Да, да, в странноприемницата — повтори и капитан Уентуърт, който бе успял да се овладее донякъде и гореше от нетърпение да направи нещо. — Сам ще я нося. Масгроув, погрижи се за останалите.
Работниците и лодкарите по брега вече бяха успели да научат за станалото и около групата се бе насъбрал доста народ, за да предложат помощта си или пък ако няма нужда от тях, поне да се порадват на гледката, която предоставяше видът на една мъртва млада дама, всъщност две — действителността се бе оказала два пъти по-интересна от първите слухове за нещастния случай. Повериха Хенриета на онези от тях, които им се видяха най-надеждни, защото момичето бе успяло да се посъвземе, но нямаше никакви сили. Ан тръгна до Мери, а Чарлз подкрепяше жена си от другата страна — така потеглиха към страноприемницата, измъчвани от невъобразими страхове и тежките им крачки отекваха по земята, върху която само допреди малко бяха стъпвали леко и бодро.
Не се бяха отдалечили много от реката, когато ги пресрещнаха семейство Харвил. Видели капитан Бенуик да притичва покрай дома им и по изражението на лицето му разбрали, че се е случило нещо, затова веднага се отправили към Коб и питали хората по пътя си за точното място. Колкото и да беше уплашен, капитан Харвил успя да им вдъхне сили и кураж, които им бяха толкова нужни в този момент, а след като се разбраха само с един поглед помежду си, двамата с жена му вече знаеха какво да правят — Луиза трябваше да се отнесе в тяхната къща и да изчака там пристигането на лекаря. Не дадоха и дума да се издума, че
