Междувременно вече се бяха настанили в каретата. Капитанът беше помогнал и на двете да се качат и сега седеше между тях. Така, обзета от тревога и вълнение, Ан замина от Лайм. Не можеше да си представи как ще изминат дългия път до дома, как ще се държи той с нея и за какво ще разговарят. Но всичко се разви съвсем естествено. По време на пътуването вниманието му бе изцяло погълнато от Хенриета и когато нарушаваше мълчанието, той се обръщаше все към нея, като гледаше да укрепи надеждите й и да повдигне духа й. Тонът, с който понякога се обръщаше към Ан, както и цялото му държание, бяха преднамерено студени. Той си бе поставил за задача да успокоява единствено Хенриета. Един-единствен път си позволи да избухне по повод на жалостивия тон, с който Ан отвори дума за онази необмислена и съдбоносна разходка край реката, която никой не бе очаквал да завърши така.
— Не говорете за това — извика той. — О, господи! Не трябваше да се съгласявам с нея в онзи последен фатален миг! Ако бях постъпил както трябва! Но тя толкова искаше и беше така твърдо решена да го направи… Милата, сладка Луиза!
Ан се питаше дали той не поставя под съмнение предишните си разбирания, според които твърдостта на характера е най-голямото щастие и достойнство, което трябва да притежава човек и дали не смята, че подобно на всички останали качества упоритостта също трябва да има своите правилни пропорции и точни граници. Ан мислеше, че вече е разбрал колко решаващ за щастието може да се окаже не само податливият на внушения ум, но и един много своенравен характер.
Пристигнаха бързо. Ан с учудване забеляза, че са стигнали толкова скоро до познатите хълмове и места. Усещането за бързина бе подсилено донякъде благодарение и на страха им от края на пътуването, затова пътят им се видя двойно по-кратък. Когато стигнаха покрайнините на селото, вече се бе смрачило. Известно време никой не проговори; Хенриета се бе облегнала в ъгъла, покрила лицето си с един шал и се надяваше другите да си помислят, че най-после е заспала след толкова плач. Тогава, при изкачването на последния хълм Ан чу как капитана се обръща към нея. Много тихо и предпазливо, той каза:
— Мислех си как ще е най-добре да постъпим. Тя не бива да се показва веднага, не би издържала това. Помислих, че може би ще е по-удачно вие да останете при нея в каретата, докато аз вляза и съобщя на мистър и мисис Масгроув за станалото. Смятате ли, че така ще е най-добре?
Ан се съгласи с него. Доволен, капитанът повече не продума, но по-късно тя с удоволствие си спомняше за тази негова молба, която й прозвуча като доказателство за приятелските му чувства и уважение към способността й да преценява нещата. Наистина й беше много приятно и стойността на този спомен не намаля, дори когато го възприе като белег на окончателната му раздяла с нея.
След като стигнаха Апъркрос и той съобщи страшната новина на родителите, видя, че те я приеха сравнително спокойно — доколкото можеше човек да се надява при тези обстоятелства, убеди се, че за дъщеря им е най-добре да остане при тях и тогава им съобщи за намерението си да отпътува със същата карета за Лайм. Уентуърт изчака конете да се нахранят и да си починат и замина веднага след това.
Глава 13
Останалата част от престоя на Ан в Апъркрос — а това бяха само следващите два дни — тя прекара изцяло в имението. Беше й приятно да се чувства полезна не само като компания за другите, но и като помага в подготовката на някои предстоящи неща, тъй като мистър и мисис Масгроув бяха толкова разстроени, че щеше да им бъде много трудно да се занимават с тях.
Още рано на другата сутрин получиха сведения за Луиза. Състоянието й бе останало непроменено, но не се бяха появили по-сериозни симптоми. След няколко часа пристигна и Чарлз, за да им даде по-пресни и подробни сведения. Може да се каже, че за обстоятелства той беше дори оптимистично настроен. Каза, че не могат да се надяват на бързо възстановяване, но за такъв вид болест всичко вървяло съвсем нормално. Нямаше думи да изрази чувствата си на възхищение и благодарност от гостоприемството на семейство Харвил, най-вече от усилията, които правеше мисис Харвил като болногледачка. Тя не давала на Мери да свърши нещо, убедила ги, че няма нужда от тях и можели спокойно да се върнат рано-рано в страноприемницата. Тази сутрин обаче Мери отново изпаднала в истерия и когато тръгвал насам, тя смятала да се поразходи с капитан Бенуик, защото се надявала това да й се отрази добре. Чарлз смяташе, че щеше да е най-добре, ако бе успял да я убедил още предишния ден да се прибере вкъщи, защото, в интерес на истината, трябвало да отбележи, че мисис Харвил не оставяла никой друг да прави каквото и да било.
Чарлз трябваше да се върне в Лайм още същия следобед и отначало баща му почти бе решил да тръгне с него, но дамите не се съгласиха. Ако заминеше, щеше само да притесни още повече останалите и самият той да се разстрои по-силно. Предложиха нещо по-добро и решиха да постъпят по друг начин. Поръчаха карета от Крукхърн и Чарлз доведе с нея човек, който им бе от голяма полза докато той и сестрите му бяха деца — жената, която бе отгледала всички тях. След продължителните грижи за галения господин Хари най-после и той бил изпратен като братята си в училище и сега тя живееше в пустата детска забавачница сама — изкърпваше стари дрехи и превързваше и цереше рани и ожулвания на хората наоколо, затова с радост прие възможността да й позволят да се грижи за милата мис Луиза. Мисис Масгроув и Хенриета се бяха сетили за Сара по-рано, но Ан ги насърчи по-бързо да се решат да осъществят тези свои намерения. На другия ден, благодарение на Чарлз Хейтър, научиха още подробности за състоянието на Луиза, защото за всички беше от съществено значение всеки ден да чуват как е тя. Той пое грижата да отиде до Лайм, а сведенията, които им донесе, бяха окуражаващи. Моментите, в които Луиза се връщаше в съзнание, бяха станали почести. Всеки път им казваха, че и капитан Уентуърт продължава да стои в Лайм. — Ан трябваше да си тръгне на другия ден и всички се притесняваха от това — какво ще правят без нея, самите тях никак не ги бивало да се утешават един друг… Толкова много се изприказва по този въпрос, че Ан сметна за подходящо да сподели с тях усещането си за всеобщото тайно желание на останалите да заминат за Лайм и ги убеди да тръгнат заедно с нея. Това й се удаде лесно и скоро решиха, че наистина трябва да заминат още на другия ден, да се установят в страноприемницата или да намерят квартира, според случая, където да останат дотогава, когато ще могат да преместят милата Луиза. Трябваше да спестят донякъде неудобствата, които причиняват на онези добри хора, биха облекчили поне мисис Харвил като й помогнат в грижите и за собствените й деца. С други думи, всички така се зарадваха на взетото решение, че Ан не можеше да не бъде доволна от това, което е направила и да не сметне, че най-добрият начин да прекара последната си сутрин в Апъркрос е да участва в подготовката за заминаването, след което да ги изпрати рано-рано, макар че това означаваше да остане сама в цялата къща.
Беше останала последна, ако не се смятаха децата в Котидж, наистина последна от онези, които толкова време бяха изпълвали и двете къщи със своето оживление и им бяха вдъхвали дух и живот. Каква промяна бе настъпила в рамките само на няколко дни!
Всичко щеше отново да се оправи, ако Луиза успееше да се възстанови. Би се върнало донякъде и предишното щастие. Ан не се съмняваше, че тогава всички щяха да забравят за нея. След няколко месеца изоставената къща, обитавана сега само от мълчаливата и замислена Ан, щеше да се изпълни с веселие и радост, с ярката светлина на благословена обич — все с неща, които бяха толкова далече от Ан Елиът!
Необезпокоявана от нищо, в продължение на час бе размишлявала върху тези неща. Беше мрачен ноемврийски ден и навън валеше неспирен ситен дъжд, който заличаваше очертанията и на малкото неща, които се виждаха през прозореца. При тези обстоятелства Ан не можеше да не се зарадва неимоверно на звука от каретата на лейди Ръсел, но колкото и да й се искаше да замине, не можеше да си тръгне без тъга от имението, нито да не изпита болка след прощалния поглед към Котидж с неговите сега потъмнели, капещи и неуютни веранди. Натъжаваше си дори когато през замъглените прозорци на каретата зърнеше някоя от скромните селски къщурки. Спомените за всичко, което се бе случило тук, придаваха на Апъркрос особена стойност за нея. Никога нямаше да забрави многобройните мигове на болка, която понякога бе толкова остра, но вече се бе поутихнала; щеше да помни и редките моменти на спокойствие, полъха на приятелство и помирение, които едва ли щеше да срещне отново и които винаги щеше да цени. Тя оставяше зад себе си всичко това — всичко освен спомена, че все пак тези неща някога ги е имало.
След заминаването на лейди Ръсел през септември Ан изобщо не бе ходила в Келинч. Не й се бе налагало, а в малкото случаи, когато бе имала възможността да отиде в Хол, все беше гледала да отклони поканата и да я избегне. Сега се връщаше и първата й работа беше да заеме стаята си в Лодж — елегантно обзаведена в съвременен стил, както и да зарадва погледа на неговата стопанка.
Радостта на лейди Ръсел от пристигането на Ан бе примесена и с малко тревога — беше научила кой е
