Нейната категоричност охлади възторга на Мери и тя рязко спря тъкмо на онова място, където разправяше за чертите на лицето.
Ан не посмя да попита за капитан Уентуърт, но Мери без друго бе готова да им говори на дълго и на широко за него. Както можеше да се очаква, напоследък бил с доста приповдигнат дух. С възстановяването на Луиза се възстановявал и той и вече бил много по-различен, от
първата седмица след нещастието. Не бил виждал Луиза, защото страшно се опасявал състоянието й да не се влоши след един разговор с него и дори не настоявал да я види. Тъкмо обратното, възнамерявал да замине някъде за седмица или десетина дни, докато главата й укрепне. Говорел нещо за едноседмично оставане в Плимут и се мъчел да убеди капитан Бенуик да отиде с него, но както Чарлз бе настоявал докрай, на Бенуик много повече му се искало да прескочи до Келинч.
Без съмнение, след този разговор и лейди Ръсел, и Ан се сещаха от време на време за капитан Бенуик. Всеки път, когато се звъннеше на входната врата, тя все си мислеше, че е пратеник със съобщение от него. На връщане след дългите си самотни разходки из земите на баща си или след благотворително посещение в селото тя всеки път се питаше дали няма да я чака в къщи. На капитан Бенуик не дойде. Или желанието му за идване бе много по-слабо, отколкото си бе въобразил Чарлз или бе твърде стеснителен и след като лейди Ръсел му бе отпуснала една седмица срок, накрая тя реши, че се е оказал недостоен за събудения към своята личност интерес.
Семейство Масгроув пристигнаха, за да посрещнаха своите жизнерадостни момчета и момичета от училище. В желанието си да намалят врявата и в Лайм и да увеличат тази в Апъркрос, водеха със себе си и децата на мисис Харвил. При Луиза остана само Хенриета, а останалите членове на семейството се събраха в обичайната си обител.
Лейди Ръсел и Ан ги посетиха веднъж и девойката не можеше да не почувства, че Апъркрос отново е изпълнен с живот. Макар че там ги нямаше нито Хенриета, нито Луиза, нито Чарлз Хейтър или капитан Уентуърт, стаите бяха много по-различни в сравнение с последния път, когато ги бе видяла.
Малките Харвил непрекъснато се въртяха около мисис Масгроув, която ги бранеше усърдно от тиранията на двете момчета от Котидж — специално поканени да си поиграят с гостенчетата. До едната стена имаше маса, на която неспирно бъбрещи момичета изрязваха фигурки от сребрист станиол, до другата — лавици, извити под тежестта на подносите със студени кейкове и баници с пача, а по средата на стаята беснеещи момчета го бяха ударили на шумна веселба. Всичко това се допълваше от пращенето на коледния огън в камината, решен на всяка цена да чуят и него, въпреки детския шум. По време на посещението им бяха дошли и Чарлз и Мери, разбира се. Мистър Масгроув смутолеви нещо в израз на почитанията си към лейди Ръсел и в продължение на десетина минути седя до нея и говори гръмко, но заради врявата на покатерилите се по коленете му хлапета не се чу нищо. Беше чудесна картинка на семейно щастие.
Съдейки по себе си, на Ан й се стори, че подобен домашен ураган едва ли би се оказал подходящ за възстановяване на разстроени нерви, каквито бяха тези на Луиза след болестта. Мисис Масгроув обаче я дръпна настрана, за да й благодари многословно и от все сърце за всичко, което бе направила за тях, после щастливо огледа стаята и завърши накратко с извода, че след преживяното нищо не й се отразява така добре, както малко спокойствие и радост в къщи.
Вече възстановяването на Луиза вървеше по-бързо. Майка й смяташе дори, че ще могат да я вземат от Лайм преди заминаването на другите деца, за да се види с по-малките си братя и сестри. Семейство Харвил бяха обещали, че след завръщането на Луиза ще им погостуват в
Апъркрос. Капитан Уентуърт бе заминал за Шропшир да се види с брат си.
Когато двете дами отново седнаха в каретата си на път за дома, лейди Ръсел каза:
— За в бъдеще ще трябва да не забравям, че не бива да ходя у семейство Масгроув по Коледа.
Всички хора имат свои предпочитания към различни видове шум, а шумовете могат да бъдат много дразнещи и неприятни не поради качеството на самия звук, колкото поради характера на онова, което ги причинява. Скоро след посещението, през един дъждовен следобед лейди Ръсел влизаше в Бат и по улиците от Стария мост до Камден Плейс шумът на множеството карети, каруци и шейни, врявата, която вдигаха продавачите на вестници, кифли и мляко и неспирният тропот на дървени обуща ни най-малко не й причиниха неприятни усещания. Не, това си беше част от шума на зимните удоволствия и той дори повдигаше настроението й. Подобно на мисис Масгроув и тя чувстваше, макар и да не го изрази с думи, че след като е била толкова дълго на село, нищо не можеше да й се отрази по-добре от малко спокойствие и жизнерадост.
Ан беше на съвсем друго мнение. Макар че не говореше вече по този въпрос, определено, както и преди, не й се искаше да живее в Бат и още при първия бегъл поглед към пушека от комините на огромните сгради изгуби желание да ги огледа по-добре. Струваше й се, че колкото и неприятно да бе пътуването им из многобройните улици, все пак се движеха прекалено бързо, защото кой щеше да и се зарадва, когато пристигне? Ан си спомняше с обич и съжаление за суматохата в Апъркрос и тихото уединение на Келинч.
В последното си писмо Елизабет бе писала нещо, което събуди известен интерес. Мистър Елиът също се бе появил в Бат. Посетил ги в Камден Плейс, после още веднъж и още веднъж и се държал особено внимателно. Ако Елизабет и баща й не се лъжели, той толкова усърдно се стараел да поддържа добри отношения и да разправя как високо цени роднинството си с тях, колкото по-рано се бе старал да покаже своето пренебрежение. Това щеше да е чудесно, ако беше вярно, а и лейди Ръсел, забравила какво бе заявила неотдавна на Мери, че „бил човек, когото не иска да вижда“, също бе приятно изненадана и любопитна по отношение на мистър Елиът. Вече много й се искаше да го срещне. Ако бе пожелал да се сближи отново с рода си, както е редно за един смирен роднина, трябваше да му простят, че някога се бе откъснал от синовните си задължения към бащиния корен.
Въодушевлението на Ан по въпроса бе същото. И тя предпочиташе да се види отново с него — а това бе много повече, отколкото можеше да каже за много други хора в Бат.
Лейди Ръсел я остави в Камден Плейс, след което продължи към квартирата си на Ривърс Стрийт.
Глава 15
Сър Уолтър бе наел хубава къща в Камден Плейс — величествена и внушителна, както подобава на човек с определена тежест в обществото. Двамата с Елизабет се чувстваха много удобно в нея.
Ан пристъпи към къщата със свито сърце, обзета от тежко предчувствие за дългия затвор, който й предстоеше. Питаше се с тревога: „Кога ли ще имам възможност да изляза от тук?“ Все пак се поободри, когато при посрещането неочаквано усети полъх на сърдечност. Баща й и сестра й я посрещнаха любезно и се зарадваха, че я виждат, защото имаха възможността да покажат къщата и мебелите си. Дори отбелязаха като предимство, че с нея броят на седналите около масата за обяд се увеличава на четирима.
Мисис Клей непрекъснато се усмихваше и се държеше много любезно, но Ан знаеше, че зад всичките й усмивки и любезности се крие пресметлив ум, който крои някакви планове за себе си. Ан бе очаквала мисис Клей да я посрещне както е редно, но милият прием на останалите доста я изненада. Всички бяха в приповдигнато настроение и тя скоро разбра защо. Те не изпитваха желание да я попитат как е прекарала, само гледаха да изпросят по някой и друг комплимент в смисъл колко тежко са приели всички в Келинч факта, че семейство Елиът са заминали, но Ан не можа да ги зарадва. После равнодушно й зададоха един- два въпроса и заговориха за свои си неща. Апъркрос не представляваше интерес за тях, говореха само за Бат.
С удоволствие побързаха да я уверят, че Бат е задоволил и най-добрите им очаквания във всяко отношение. Къщата им без съмнение била най-хубавата в Камден Плейс, гостните им далеч превъзхождали всички останали гостни, които посетили или пък за които били чували, а въпросното превъзходство се изразявало не само в добрия вкус при обзавеждането, а и в самия избор на мебелите. Всички искали да поддържат връзка с тях, всички искали да им отидат на гости. Те отклонили доста запознанства и въпреки това хора, за които не били чували, непрекъснато им оставяли визитките си.
Възможностите за развлечение били невероятни! Нима Ан можеше да се учудва, че баща й и сестра й са толкова щастливи? Ан познаваше твърде добре повърхностната им природа, но не можеше да на въздъхне при мисълта, че баща й не усеща принизеното си положение, не съжалява за предишното си достойнство и задължения като владетел на огромни земи, а се задоволява със суетата и дребните интереси на града.
