Когато я видях последния път, носът й беше доста червен, но се надявам да не изглежда така всеки ден.
— О, не, това сигурно е било случайно. Обикновено е здрава и от Архангеловден насам доста се е разхубавила.
— Ако мога да съм сигурен, че няма да излиза при студ и вятър, за да не й загрубее лицето, ще й изпратя нова шапка и пелерина.
Ан поразмисли дали да рискува и да отбележи, че новото палто и някое боне едва ли щяха да бъдат оценени по достойнство, когато въпросът отпадна от само себе си след едно почукване по вратата: „Идва някой! А е почти десет часът! Дали не е мистър Елиът? Знаели, че тази вечер бил поканен на Лансдън Кресънт. Било съвсем възможно да се е отбил на връщане, за да ги види. Не очаквали никой друг. Мисис Клей беше сигурна, че е мистър Елиът“. Мисис Клей се оказа права. С цялото достолепие, което можеха да му придадат икономът и портиерът, на прага се яви мистър Елиът.
Беше същият, съвсем същият човек, различаваше се само по облеклото. Ан се дръпна малко назад, докато останалите получаваха почитанията му, а сестра й — и неговите извинения, че идва толкова късно, но „след като се намирал толкова близо до тях, не могъл да се сдържи и дошъл да разбере как тя и нейната приятелка са понесли вчерашния ужасен студ“ и така нататък и така нататък. Всичко бе изречено безкрайно любезно и прието не по същия начин, а след него трябваше да дойде и нейният ред. Сър Уолтър представи по-малката си дъщеря: „Мистър Елиът, позволете да ви представи по-малката си дъщеря (за Мери и дума не можеше да става)“, и Ан — поруменяла и усмихната, предостави на мистър Елиът вида на онова красиво лице, което той в никакъв случай не бе забравил. Дори й се стори забавно това, че той леко се стресна от изненада. Едва ли беше разбрал коя е, когато се бяха видели за първи път. Изглеждаше съвсем стъписан, но задоволството му бе много по-голямо от учудването, както пролича по блясъка в очите му. Той се овладя на мига и с удоволствие отбеляза роднинската им връзка, намекна нещо в смисъл, че са се виждали и преди и помоли Ан да го приеме в кръга на своите приятели. Изглеждаше много добре, също както и в Лайм, а когато говореше, лицето му ставаше още по-приятно, обноските му бяха на висота — така изтънчени и непринудени, толкова приятни, че Ан можеше да сравни тяхното съвършенство единствено с това на един друг мъж. Не бяха същите, но не и по нищо не им отстъпваха.
Той седна при тях и разговорът веднага стана жив и по-интересен. Несъмнено беше много умен човек, това пролича още през първите десет минути. Тонът, с който говореше, начинът му на изразяване, изборът на темите и усетът кога да замълчи, издаваха присъствието на един интелигентен и съобразителен ум. Той заговори за престоя й в Лайм веднага, щом се удаде подходящ случай — искаше да сравни мнението си за града с нейното и най-вече да поговори за обстоятелствата на тяхната среща и как така се бе оказало, че са отседнали по едно и също време в една и съща страноприемница. Разказа накъде се бил запътил тогава и поиска да разбере как тя се е оказала там, изрази огромното си съжаление, че тогава не е имал възможността да й изкаже своите почитания. Ан му разказа съвсем накратко за своята компания и защо бяха отишли в Лайм. Той я слушаше и съжалението му за пропуснатата възможност нарастваше с всяка нейна дума — прекарал една самотна вечер в своята стая, която била точно до нейната, чувал гласове и неспирна глъчка, помислил си, че сигурно са много симпатични и страшно му се искало да е заедно с тях, но и през ум не му минало, че има някакви основания да им бъде представен. Ако само бе попитал кои са те! Името Масгроув щяло да му бъде достатъчно. Случилото се щяло да му послужи за урок, че не бива да се въздържа да задава въпроси ако се озове сам в някоя страноприемница. Бил придобил този лош навик още на младини, воден от принципа, че човек в никакъв случай не бива да проявява излишно любопитство.
— Според мен представите на един двайсет и един или двайсет и две годишен младеж — каза той — по отношение на държанието понякога са доста нелепи, макар че е воден от желанието да се държи така, както трябва, ако го сравним с някой светски човек на по-зряла възраст. Те често са склонни да се държат толкова глупаво, колкото е и целта, която имат предвид.
Вероятно той нямаше предвид само спомена на Ан, а включваше и други събития от миналото. След малко темата се стопи сред общия разговор и мистър Елиът успяваше да се върне на спомена за Лайм само в отделни моменти.
Все пак той смогна да я разпита достатъчно, за да разбере какво точно я бе задържало в града след собственото му заминаване. След като тя спомена за „нещастен случай“, той се осведоми подробно за какво става дума. Щом мистър Елиът започна да й задава въпроси, това започна да интересува и сър Уолтър и Елизабет, но разликата в насоките на тяхното любопитство беше драстична. Ан можеше да сравни характера на неговото любопитство единствено с това на лейди Ръсел — той просто искаше да научи какво се е случило и доколко всичко това е засегнало самата нея като участник в тези събития.
Мистър Елиът остана около час. Изящният мъничък часовник над камината удари единайсет със сребърен звук и в далечината се чу гласът на нощния пазач, който оповести същия час, когато мистър Елиът или някой от останалите побързаха да заявят, че е станало твърде късно.
Ан не бе предполагала, че първата й вечер в Камден Плейс ще мине толкова приятно.
Глава 16
След завръщането си сред лоното на семейството имаше нещо, което Ан много би се радвала да разбере, дори повече, отколкото да знае с положителност дали мистър Елиът е влюбен в сестра й и това беше дали баща й не е влюбен в мисис Клей. Бе прекарала само няколко часа вкъщи когато този въпрос започна силно да я притеснява. На следващата сутрин, докато слизаше от стаята си, тя чу продиктуваните от благоприличие преструвки на въпросната дама, че било време да си замине. Девойката можеше да си представи физиономията; с която мисис Клей казва, че „след като Ан вече е тук, едва ли ще имат повече нужда от нея“, защото чу как Елизабет отговаря почти шепнешком: „Това не е никаква причина, разбира се. Мога да ви уверя, че пристигането на Ан за мен няма никакво значение. В сравнение с вас за мен тя не означава нищо“. Успя да долови и гласа на баща си, който казваше: „Скъпа госпожо, не бива да правите това. Досега не сте видели нищо от Бат в непрекъснатите си усилия да ни бъдете в услуга за всичко. Не бива да ни оставяте точно сега. Непременно трябва да се запознаете с мисис Уолис — с тази толкова красива мисис Уолис. Зная, че възвишеният ви ум би изпитва истинска наслада при гледката на нещо красиво.“
В погледа и в тона му се чувстваше толкова дълбока искреност, че Ан никак не се учуди на погледа, който мисис Клей хвърли крадешком към Елизабет и към нея самата. По лицето й се четеше, че цялата е нащрек, но ласкавите слова за възвисения ум определено не оказаха никакво въздействие върху Елизабет. Дамата не можеше да не отстъпи пред обединените им усилия да я спрат и обеща да остане. Същата сутрин Ан и баща й се случиха да останат по едно време насаме и той й направи комплимент, че изглежда разхубавена. Намирал я за „не толкова слаба, дори страните й били позакръглени, а кожата и цветът на лицето й били станали много по-привлекателни — по-свежи и прозрачни. Дали не била използвала нещо?“ „Не, нищо“. „Може би само малко помада?“, предположи той. „Не, наистина нищо.“ „Ах!“, колко учуден беше той и добави, че „тя едва ли ще стане по-красива отсега нататък, но поне може да се задържи в този си вид и той от все сърце й препоръчвал помадата «Гоулънд», защото постоянната й употреба през пролетните месеци щяла да й се отрази много добре. Препоръчал я и на мисис Клей, и ето, Ан сама виждала резултата. Тази помада изчистила всичките й лунички.“
Само ако Елизабет можеше да го чуе! Щеше веднага да се стресне от подобна възхвала към външния вид на въпросната дама, особено като се има предвид, че според Ан луничките на мисис Клей ни най-малко не бяха намалели. Ан все още вярваше, че нещо може да се промени — нежелателните последици от един повторен брак на баща им можеха да бъдат силно намалени, ако и Елизабет се омъжеше. Що се отнася до самата Ан, тя винаги можеше да се чувства у лейди Ръсел като в свой дом.
След като си бе дала сметка как вървят нещата в Камден Плейс, съобразителността и доброто възпитание на лейди Ръсел също бяха поставени на изпитание в това отношение. Тя искрено се дразнеше да гледа колко много внимание се обръща на мисис Клей, докато Ан е пренебрегната и когато си тръгнеше от дома им, се чувстваше доста обезпокоена — доколкото можеше да има време за безпокойство човек, който редовно си пие минералната вода, купува си всички нови издания и разполага с огромен кръг от познати.
След запознанството си с мистър Елиът тя бе станала по-великодушна или поне по-безразлична към
