другите от обкръжението на Ан. Сами по себе си маниерите му определено говореха в негова полза, а при разговор с него веднага се разбираше, че шлифовката му е толкова солидно подкрепена от здрав разум, че отначало тя едва се бе сдържала да възкликне пред Ан: „Нима е възможно това да е същият мистър Елиът?“ — дотолкова не можеше да си представи по-симпатичен и достоен човек от него. В него се съчетаваше всичко необходимо — съобразителност, правилно разбиране за нещата, сърдечност и светски опит. Беше силно привързан към семейството и честта на рода му бе особено скъпа, без при това да проявява някаква слабост или излишна горделивост. Живееше на широка нога като заможен човек, ала без ненужна показност. По всички съществени въпроси си бе изградил собствено мнение, без да влиза в противоречие с разбиранията на другите и без да нарушава с това нормите на благоприличие. Беше сериозен, проницателен, умерен и много искрен, никога не се измъкваше от задълженията си заради собствени прищевки или егоизъм, което само по себе си говореше за силата на неговите чувства. Притежаваше силно развит усет за всичко добро и красиво, ценеше безкрайно прелестите на семейния уют, а това не се наблюдаваше често у хора, които са лесно възбудими и само се преструват, че семейният живот много им допада. Беше сигурна, че в брака си не е бил щастлив — полковник Уолис се бе изказал в този смисъл, а и за самата лейди Ръсел това бе очевидно, но нещастието му явно не е било от такъв характер, че да вгорчи разбиранията му за семейството, нито пък (както бе започнала да подозира отскоро) — да го откаже от идеята за повторен брак. Тя толкова силно одобряваше мистър Елиът, че това до голяма степен компенсираше притеснението и от позициите на мисис Клей.
От няколко години насам Ан бе започнала да разбира от личен опит, че по някои въпроси се случваше мнението й да не съвпада с мнението на нейната толкова добра приятелка, затова Ан никак не се изненада, че в този случай лейди Ръсел не открива нищо странно или подозрително и че в невероятните усилия на мистър Елиът към помирение не вижда нищо, което би могло да бъде продиктувано и от други мотиви, не толкова благородни. Според лейди Ръсел, беше съвсем естествено в резултат на натрупания житейски опит той да се опитва да промени живота си и да възкреси семейните отношения, а и какво друго би го представило в по-благоприятна светлина пред почтените хора, ако не добрите му отношения с главата на собствения му род. Беше толкова ясно за разбиране, че поведението му е резултат от помъдряването на силен по природа ум, а някогашното му прегрешение можеха да се обясни единствено с липсата на зрелост у един безкрайно млад човек. Ан разбираше всичките й доводи, но все пак си позволи да се усмихне и да спомене името на Елизабет. Лейди Ръсел я изслуша, изгледа я и каза много предпазливо:
— Елизабет! Толкова по-добре, времето ще изясни всичко.
Тя се осланяше на бъдещето и след като поразмисли, Ан не можа да не си даде сметка колко права е нейната приятелка в този случай. В момента нищо не можеше да се предприеме. Беше редно Елизабет да се омъжи първа, а и така бе свикнала да се обръщат към нея с „мис Елиът“, че едва ли бе възможно някой друг да привлече вниманието преди нея. Не биваше да се забравя и това, че мистър Елиът бе овдовял едва преди седем месеца и можеше да му бъде простено, ако не избързва с решението си. Ан не можеше да не погледне траурната лента около шапката му и да не почувства, че всъщност на самата нея не може да й бъде простено, че в мислите си му приписва подобни намерения толкова рано, защото колкото и да не е бил сполучлив предишния му брак, все пак той бе живял с жена си в продължение на много години и тя не допускаше, че е възможно бързо възстановяване след един толкова печален край на подобна връзка.
Независимо от развоя на събитията в бъдеще, той без съмнение беше най-приятният от всичките им познати в Бат — никой не можеше да се сравни с него, а и за Ан беше много приятна възможността да си поговори от време на време за Лайм с него. По всичко личеше, че той изгаря от желание да посети отново този град, както и да опознае по-добре самата Ан и двамата бяха обсъждали многократно обстоятелствата около първата им среща. Беше й дал да разбере, че намеренията му към нея са много по-сериозни, а и самата Ан го съзнаваше ясно, защото погледът му й напомняше начина, по който я бе гледал друг един мъж.
Мненията им не винаги съвпадаха, той например бе склонен да придава на връзките и титлите много по-голямо значение от самата нея и личеше, че го прави не само от желание да бъде любезен, а по убеждение. Той от все сърце съчувстваше на баща й и сестра й по въпрос, който, според Ан, съвсем не заслужава чак такова внимание. Една сутрин местният вестник в Бат оповести за пристигането на нейно благородие виконтеса Далримпъл и дъщеря й, почитаемата мис Картре и със спокойствието на Камден Плейс бе приключено за много време напред. Родът Далримпъл бе в роднински отношения със семейство Елиът (за голямо съжаление на Ан) и сега всички трепереха дали ще могат да им бъдат представени както си му е редът.
Никога по-рано Ан не бе имала случай да види как се държат баща й и сестра й в обкръжение на истински аристократи и трябваше да признае пред себе си, че е доста разочарована. Беше вярвала на пресилената им убеденост за собственото им положение в обществото, затова сега разочарованието й нямаше граници. Видя черти от характера им, за които не бе и подозирала — затова й се искаше баща й и сестра й да притежават малко повече собствено достойнство и чувство за чест и да не говорят по цял ден само за „братовчедките лейди Далримпъл и мис Картре“, „нашите братовчедки Далримпълови“ и така нататък и така нататък.
Сър Уолтър се бе виждал веднъж с покойния виконт, но не познаваше никой друг от семейството и сега бе поставен в особено деликатно положение, защото в отношенията им имаше дълго прекъсване. Ограничаваха се само в рамките на размяната на официална кореспонденция. Случи се така, че когато виконтът почина, сър Уолтър бе тежко болен и не успя да изпрати съболезнователно писмо по този скръбен повод. На това бе погледнато като на непростимо опущение от страна на рода в Келинч. В Ирландия не бяха получили никакво съболезнователно писмо и върху прегрешилата глава на рода Елиът падна цялото пренебрежение, на което семейство Далримпъл бяха способни. В Келинч също не се получи такова писмо след смъртта на лейди Елиът и в резултат имаха всички основания да смятат, че Далримпълови са сметнали роднинските си отношения с тях за приключени. Въпросът сега беше точно в това — как да се оправи това злощастно положение на нещата и нито сър Уолтър, нито лейди Ръсел (макар и в по-разумни измерения) не смятаха този въпрос за маловажен. Отношенията между двете семейства трябвало да се подновят на всяка цена, човек винаги трябвало да се обгражда с подходящи хора, още повече, че лейди Далримпъл бе наела за три месеца къща в Лора Плейс и щеше да се движи сред изтънчено общество. Тя бе посещавала Бат преди година и лейди Ръсел бе чувала да се говори за нея като за очарователна жена. Затова трябвало да се направи всичко възможно да се подновят отношенията им с лейди Далримпъл, дори с цената на компромис и загърбване на чувството за собствено достойнство от страна на Елиътови.
Сър Уолтър имаше и собствено виждане по въпроса, затова, в крайна сметка написа едно много изящно послание, преизпълнено с подробни обяснения, извинения и молби, с които увещаваше нейно благородие своята братовчедка отново да погледне на него като на свой роднина. Писмото никак не се хареса нито на лейди Ръсел, нито на мистър Елиът, но все пак постигна целта си и се получи отговор от три редчета, написани с разкрачен почерк от благородната виконтеса — била особено поласкана и би се радвала да се запознаят. Мъките бяха зад гърба им, започваха да берат плодовете на своето усърдие. Направиха официално посещение в Лора Плейс, получиха визитните картички на нейно благородие и на почитаемата мис и ги изложиха на видно място, след което наляво и надясно заразправяха за „нашите братовчедки лейди Далримпъл и мис Картре“.
Ан изпитваше угнетяващо чувство на срам. Би се срамувала от тази суматоха дори и ако лейди Далримпъл и мис Картре бяха поне малко симпатични, но въпросните дами се оказаха истински нищожества. Не ги превъзхождаха нито с държание, нито с изисканост, нито с умствени възможности. Лейди Далримпъл се бе прочула като „очарователна“, защото умееше да се усмихва на всички и да им отговаря учтиво. Мис Картре, която можеше да каже по-малко и от нея, беше грозновата и толкова тромава, че ако не бяха привилегиите на произхода й, никога нямаше да я поканят в Каден Плейс.
Лейди Ръсел спомена поверително, че е очаквала много повече, но все пак си струвало човек да поддържа отношения с тях, а когато Ан се осмели да сподели своето мнение с мистър Елиът, той се съгласи, че не представлявали нищо особено, но продължи да настоява, че като за роднини били дори приятна компания и всеки, които колекционира приятна компания, трябва да държи на подобни познанства. Ан се усмихна и каза:
— Представата ми за приятна компания, мистър Елиът, включва обществото на умни и образовани хора, които при един разговор имат какво да кажат. Ето какво наричам аз приятна компания.
